СКЪПИ ЧИТАТЕЛЮ!
В ръцете ти е четвърти брой на в. “АЛЕФ”, последен за учебната 1998/1999 г. Поста-рахме се да го направим по-пъстър, обърнат към различни аспекти на словото и Словото. Догодина, дай Боже, с нови сили ще продължим списването.
Най-сърдечно благодарим на Стоян и Ели, които морално и материално ни подкрепиха в нелекото ни начинание!
Някои читатели не одобряват подписването с инициали на страниците на вестника. Уважаеми, правим го не за да прикриваме нещо, а защото имаме по-други разби-рания за научността. В България винаги първо се изписва името и научната степен или звание на автора – те “рекламират” стой-ността на изложението. Според нас би трябвало да е обратното – науката във всичките й клонове е нещо достатъчно високо, та да бъде самоцел. Както беше казал някой, “Науката никога не греши, но учените винаги се заблуждават”.Няма нищо страш-но в това инициалите ни да са на последно място в едно любослов-ско изложение – в края на краи-щата последните ще бъдат първи (а може и по-скоро).
През “ваканцията” адре-сът на “АЛЕФ” е следният: Русе 7001, ул. “Кърджали” № 22.
Още нещо: по изрично настояване на болшинството от редакторите и при пълно незачитане на волята на малцинството (такива са рисковете на демокрацията) бе решено от октомври във вестника експериментално да се публикуват и художествени произведения. Но всяка публикувана творба ще е придружена от коментар от “АЛЕФ”. Разбира се, наш е изборът кои работи ще отпечатаме.
Очакваме твоите отзиви (положителни или отрицателни) и работи, скъпи Читателю!
ГРЕШКИ ПОРАДИ НЕВЕЖЕСТВО ИЛИ ПОРАДИ НЕДОБРОСЪВЕСТНОСТ
Известно е, че от векове насам Библията е най-често издаваната книга в света. За нея са създадени огромен брой коментари и критични текстове. При това в различните писания за Библията нерядко се допускат най-разнообразни грешки. Тези грешки са в състояние да заблудят оня, който не познава библейските текстове. Нека посочим някои по-характерни примери.
1.“Според Библията Йона бил грешник и неверник и Господ го наказал да бъде погълнат от огромен кит. След като престоял в стомаха му четирийсет дни, Йона повярвал в Бога и бил изплют от кита. – Б. пр.” /Удхаус, 1996, с. 24, бел. № 1/ В действителност според Библията /вж. “Книга на пророк Иона”/ Господ заповядва на пророк Иона да отиде да проповядва в Ниневия. Иона отказва и се опитва да побегне от лицето Господне. Пророкът се качва на кораб, но когато корабът е вече в морето, избухва буря. Иона е изхвърлен от кораба в морето и е погълнат от един голям кит /в оригинала е употребено същ. име даг, което означава риба; срв. piscis grandis във Вулгатата/ и престоява в корема на морското чудовище три дни и три нощи /Иона 2:1/. Самият Иисус Христос е посочил това събитие като предобраз на Своето погребение /Мат. 12:39 – 40; 16:4; Лук. 11:29 – 30/.
2.“В “Молитвеника” /1662/ на Англиканската църква се казва: Отровни са като отрова на пепелянка, дори като глуха пепелянка, запушила уши и отказваща да чуе гласа на своя заклинател, колкото и изкусно да се опитва да я омагьоса. 58:4. – Б. пр.” /Удхаус, 1996, с. 101, бел. № 1; вж. и Удхаус, 1996а, с. 44, бел. № 1/. Всъщност цитира-ното сравнение е взето от Пс. 57:5–6 /според синодния превод на Библията/.
3.В книгата “От змията до Апокалипсиса”, написана от доц. П. Пенчев, четем, че “хрис-тиянската Библия на източното православие днес е съставена от 78 книги, от които 50 в “стария” и 28 – в “новия” завет” /Пенчев, 1983, с.8/. Това не е печатна грешка – в още две свои статии авторът на книгата “От змията до Апокалипсиса” ни уверява, че общият брой на библейските книги е 78, а Новият Завет съдържа 28 книги /вж. Пенчев, 1979, с. 70 и Пенчев, 1980, с. 66/. При това, уважаемият автор, както сам посочва, е вниквал в страниците на Библията в продължение на “много години” /Пенчев, 1983, с. 7/ и е препрочитал “системно в разстояние на десетки години ред по ред “Светото писание” /Пенчев, 1983, с. 156/. Явно е, че за десетки години доц. П. Пенчев не е успял да преброи поне заглавията на библейските книги, за да установи, че Св. Писание обхваща 77 книги, а Новият Завет съдържа 27 книги.
4.В същата книга веднъж се посочва, че пророческите книги са “около 17 на брой” /Пенчев, 1983, с. 8; вж. и Пенчев, 1979, с. 76/, а друг път – че са “около осемнадесет на брой” /Пенчев, 1983, с. 141/. Прочее след десетилетно изуча-ване на Библията, доц. П. Пенчев не може да посочи ТОЧНО колко са на брой пророческите книги.
Бихме могли да изтъкнем още десетки примери за непоз-наване на фактите от Св. Писание, но нека сметнем, че казаното за този вид грешки е достатъчно. Те се дължат на недостатъчно добро запознаване с библейския текст. Все пак – колкото и да са неприятни! – те не подвеждат читателя така, както го подвеждат грешките, направени поради явна недобро-съвестност. Нека посочим някол-ко грешки и от втория вид.
1.“Милиони я /Библията – И. М. Б./ смятат за “книга на мъдростта”, за “божие откро-вение”, защото е казано, че всяка нейна страница е продиктувана от бога на “святи мъже.” /Пенчев, 1983, с. 7/ Може само да се съжалява, че авторът не е посочил КОГА, КЪДЕ И ОТ КОГО е казано това. Очевидно е, че доц. П. Пенчев не знае за делението на библейските книги на канонични и неканонични /вж. 85 апостолско правило в Правила, 1998, с. 77/.
2.“Преводачите /на Биб-лията на български език – И. М. Б./ са били твърде деликатни. В превода на български сексуал-ният глагол е заменен с цензур-ната дума “познавам” /Пенчев, 1983, с. 12/. Ето класически пример за начина, по който недобросъвестният автор мани-пулира читателя.
Ако през епично дългите десетилетия, през които е изучавал Библията, доц. П. Пенчев беше си дал труд да се запознае с оригинала на Ветхия Завет, щеше да види глагола познавам в самия староеврейски оригинал /вж. староевр. йада – позна напр. в Бит. 4: 1; затова например и във Вулгатата намираме следния превод на Бит. 4: 1: “Adam vero cognovit uxorem suam Hevam”.
3.Друг автор, желаещ на всяка цена да докаже, че Иисус Христос е измислена Личност, прибягва до явна фалшифи-кация. Този атеист пише, че още през І в. сл. Хр. християните били се съмнявали в историчес-кото съществуване на Богочо-века, но апостол Павел бил им писал: “Эсли Христа не было, то тщетна и вера наша” /Соколов, 1952, с. 18/. Прочее това било доказателство, че Иисус Христос никога не е съществувал.
Такова изречение никъде в посланията на св. Апостол Павел няма. Почитаемият автор е пропуснал да посочи откъде точно е взет този цитат. Той споменава за “Павлови послания” /Соколов, 1952, с. 18/. Но кое от тях има предвид? Новият Завет съдържа 14 послания на св. апостол Павел.
Може би става дума за 1 Кор. 15, вж. “12 И ако за Христа се проповядва, че е възкръснал от мъртви, то как някои помежду вас казват, че нямало възкре-сение на мъртви? 13 А щом няма възкресение на мъртви, то и Христос не е възкръснал; 14 ако пък Христос не е възкръснал /к. м. – И. М. Б./, то празна е наша-та проповед, празна е и вашата вяра”. Ако В. Г. Соколов смята въз основа на 1 Кор. 15: 14, че Иисус Христос не е историческа Личност, то е на погрешен път. Както се вижда, св. апостол Павел укорява някои от коринтяните за това, че отричат възкресението.
Да обърнем внимание и на следния факт. В критичните издания на гръцкия оригинал на Новия Завет няма разночетене на 1 Кор. 15:14, от което да се види, че християните през І в. сл. Хр. отричат историчността на Иисус Христос.
В една кратка вестникар-ска статия не могат да бъдат посочени много примери за подобни грешки. Но и от малкото примери, които бяха разгледани по-горе, става ясно, че в различ-ни текстове се срещат твърде много грешки по отношение на Библията.
* * *
1.Пенчев, 1979: П. Пенчев. Първа среща със “Светото писание”, с Мойсей и самия бог. – Сп. “Атеистична трибуна”, кн. 2, с. 69 – 79.
2.Пенчев, 1980: П. Пенчев. Спасителят. – Сп. “Атеистична трибуна”, кн. 1, с. 66 – 77.
3.Пенчев, 1983: Доц. к. изк. н. П. Пенчев. От змията до Апокалипсиса /Тринадесет срещи с Библията/. С., Профиздат.
4.Правила, 1998: Прави-ла на св. Православна Църква. Събрал и превел протоиерей Иван Стефанов. Велико Търново, Издателство “Праксис”.
5.Соколов, 1952: В. Г. Соколов. Происхождение и реак-ционная сущность религиозных обрядов и праздников. М., Издательство “Знание”, сер. ІІІ, № 19.
6.Удхаус, 1996: П. Г. Удхаус. Любовният сезон на търтеите. Превела от английски Савина Манолова. С., ИК “КОЛИБРИ”.
7.Удхаус, 1996а: П. Г. Удхаус. Джийвс и феодалният дух. Превод от английски Станислава Попова. С., ИК “Кронос”.
Заб. Свещените имена /nomina sacra/ изписваме така, както те се пишат в ново-българския превод на Библията, издаден от Св. Синод през 1982 г. Изключения от този принцип допускаме само при цитиране.
И. М. Б.,
Русе
ВЕСТНИК “ДУХОВЕН ДОМ” НА ТРИ ГОДИНИ
През юли в. “Духовен дом” ще навърши три години; нашето изложение малко изпреварва тази годишнина. Струва си обаче да се очертае специфичният облик, който изданието си изгради за този кратък период.
Вестникът излиза веднъж месечно. Скромната цена на отделния брой и на абонамента привлича духовно “изкушената” публика, ала по-притегателно е пъстрото, но задълбочено съдър-жание на изданието.
На страниците на “Духовен дом” намират място публикации по история, философия, логика и психология на религията – както от български автори, така и под формата на извадки от съчиненията на Шатобриан, Буркхард, Бердяев, Г.П. Федотов и др. Публикуват се малко познати документални материали из областта на история на българската духов-ност от автори като еп. Евгений Босилков, Симеон Радев, Димитър Маринов и т.н. Изда-нието запознава читателя с неизвестни или малко известни произведения из българската и световната лирика, имащи в средоточието си мотива за религиозното мировъзрение, в подбор на Роман Кисьов. Редовна “рубрика” на Иво Братанов разкрива един непознат аспект на словесното богатство на българския език, издир-вайки в речта фразеологизми с библейска основа. В редица статии, посветени на връзката на духовността с изобразителното изкуство, вестникът представя творби на Робер Кампен, Рибера, Рембранд, Йеронимус Бош, Рафаело, Брьогел-Стария, Пиеро дела Франческа и т.н. Тези статии най-често носят подписи-те на Роман Кисьов или Пламен Легкоступ. Отделно е специално-то внимание на нумизматиката и дипломатиката – съобщенията в този отдел списва първоначално Емил Енчев, а по-късно Росен Кожухаров.
Като цяло през тези три години в. “Духовен дом” гради образа на едно популярно изда-ние, в което обаче тенденцията към разширяване на читател-ската маса сполучливо се съче-тава със задълбоченост и висока степен на информативност, постигната в някой статии и рубрики. На тях именно се спряхме в краткото си изло-жение. Отлични преводи, обзор-ност, приносен характер на някои от материалите (тук изпъква името на Иво Братанов), усет за съществените събития в българската култура и псевдо-култура (редакторските уводи под рубриката “Знак” наумяват на умалени подобия на “Митологии” – те на Барт) – това са други важни черти от облика на изданието. Може да се обобщи, че вестникът успешно отстоява задачата си, изразена в надслова: “Като живи камъни съграждайте от себе си ДУХОВЕН ДОМ” (1 Петр. 2:5).
В заключение желаем на вестник “Духовен дом” дълъг живот, широка читателска ауди-тория и най-вече дръзновение.
Андрей Бобев,
Русе
TВОРЧЕСКАТА ЖЕРТВА В РУМЪНСКИЯ ФОЛКЛОР
(ЛЕГЕНДАТА ЗА МАЙСТОР МАНОЛ)
Известно е, че е трудно да се намери определение за същността на баладата. Тя е междинен повествователен жанр между лирическата песен и героичния епос.
От междинния характер на баладата произлизат нейни важни особености: лиризъм, сюжетна неустойчивост, която води към голяма вариативност и открива пътя на творческата импровизация. Баладичният жанр наистина се характеризира с голям брой международни сюжети – в това отношение може да му съперничи само народната приказка. Проучването на баладните мотиви показва твърде голяма фолклорна близост между балканските народи.
В румънския фолклор баладите са пеещи се поетични наративи, които разказват за важни лица от миналото.
В зависимост от епическата субстанция, баладите биват:
а) фантастични;
б) героични;
в) новелистични.
Най-разпространени са героичните балади, а третият тип присъства само в Молдова и Трансилвания.
Баладите разказват както за силни, волеви, оптимистични персонажи, които са способни на големи героични действия и жертва, така и за други лица, способни за творчески действия.
От последния тип герои е и майстор Манол. За тази балада, в чийто център е той, ще става дума по-долу.
Според Мирча Елиаде разликата между съвременния човек и архаичния е в това, че за последния една вещ (или действие) има значение само ако повтаря определен прототип или повтаря едно първично действие.
Така например билките не са полезни, ако не се събират с еднотипен ритуал и в опреде-лен ден. Чрез този ритуал те изпълняват функцията, която са имали в началото. Ритуалното време е винаги едно и също: времето, когато се е извършил за първи път обредът.
Творческият обред ражда безброй легенди за хора, погребани още живи във фундаментите на къщи, дворци, мостове. Този тип легенди се среща в много области, обаче само в Югоизточна Европа те са претворени в балади.
Балкански варианти
Гръцките варианти на този тип балада разказват за един мост над река Арта, който паднал през една нощ. Чул се гласът на един архангел, който казал, че едно дете трябва да се погребе във фундаментите на моста, за да може той да трае. Сутринта жената на майстора отишла при него и му казала, че пръстенът й бил паднал в темелите на моста. Тя влязла да го търси и била погребана там. При сърбите началото на баладата е грандиозно. Трима крале строели от три години крепостта Скадар, обаче една самодива я унищожавала през нощта. В унгарската версия става дума за 12 майстора, който напразно се опитвали да съградят крепостта Дева. Най-дългият от българските варианти разказва как Манол се опитвал от 10 години да построи една крепост, без да успее да я довърши докрай. Един ден той решил да се погребе във фундамента първата жена, която дойде с храната на другата сутрин.
Румънската балада започва с ритуала, чрез който се търси мястото, където да се устрои един манастир, а другите балкански варианти започват вече с падането на съответните градежи. Друга особеност на румънската балада е тази, че Манол винаги се намира в центъра на действието, за разлика от сръб-ската, където центърът на вниманието пада върху жената и майчината любов. За разлика от други балкански варианти, където жената протестира, в румън-ската балада тя е съгласна с ритуалната смърт.
Налага се да се предаде поне накратко съдържанието на румънския вариант на баладата.
Баладата се свързва с легендата за построяването на една прекрасна румънска църква – Curtea de Argeş. Както вече отбелязахме, тя започва с търсене на мястото, където да се съгради манастирът. Търсели го девет майстори, главен между които е Манол, и тогавашният управител на областта, който е поръчал на Манол да построи манастира. Той е заповядал на Манол да направи най-хубавия манастир, който съществува по света.
Майсторите започнали да работят, обаче каквото построя-вали те през деня, нощем бивало унищожавано. Това продължило доста време, докато Манол си дал сметка, че нищо няма да успеят да направят, докато не погребат някого в основата на манастира. Всички те решили да жертват първата жена, която дойде на следващия ден да им донесе храна.
Вечерта Манол се молил към Бог да направи всичко възможно да спре жена му и да я върне обратно от пътя. Наис-тина, точно когато тя тръгнала, започнал да духа много силен вятър и да вали дъжд. Обаче нищо не успяло да я върне. Тя пристигнала първа на следващия ден и Манол я измамил, че ще играят една игра – уж щели да градят върху нея манастира. Тя се съгласила и в началато мислила, че наистина било игра, но когато стените започнали да се издигнат все повече и повече разбрала, че не е така и много молила Манол да спре. Този фрагмент прилича най-много на българския вариант на баладата.
Манол завършил манас-тира и управителят дошъл да го види; Манол бил още на покрива. Управителят се учудил на красотата на манастира и попитал Манол дали може да сътвори друг, по-хубав. Манол отговорил, че може. Чувайки отговора на Манол, управителят се разгневил и му унищожил всичките възможности да слезе оттам, като съборил скелето. Манол започнал да си прави крила от дърво за да отлети оттам, но паднал и умрял. На мястото, където паднал, се появил един извор.
Изобразяването на съдба-та на Манол след смъртта на жена му (фрагмент, смятан от някои учени за ненужен) допълва баладата. Манол намира жена си по единствения начин, който му остава - насилствената смърт.
Драматическият елемент на баладата – погребението на жената – може да се открие и у други народи. И фрагментът с наказанието на майстора е доста разпространен, като и вярата, че майсторът умира след довършва-нето на творбата.
В Полша онзи, който съгражда нещо, се плаши да довърши и винаги оставя една пукнатина, за да не може да се каже, че сградата е довършена. У човека неизменно може да се открие страх от сътвореното от него, затова той винаги оставя част от него недовършено. Съвършено твори само Бог. Човекът може да създаде нещо съвършено само с цената на живота си. Този е и смисълът на баладата за майстор Манол.
Бсяка нова вещ е опасна; тя е причинител на смърт, нещо, което още не живее и ще живее само вземайки душата на първото същество, с което влезе в контакт. Точно затова срещаме вярванията, че онзи, който владее мястото, където се построява една къща, умира скоро. Вярва се, че умира и първият, който влиза в новата къща. Затова в Русия най-възрастният влиза първи в новия дом.
С течение на времето, човешките жертви са заместени с животни. В Индия строежите имат погребени в основата си човешки кости. В Бесарабия съществува и днес обичаят да се подгребват във фундамента на нов строеж костите на някое животно, но се предпочитат човешките. В Румъния когато се довършва къща се жертва един петел. Способно да одушевява един строеж е и златото. В Мексико се слагат в основите злато и сребро, защото и двата метала са изпълнени с космически сили.
Оригиналният смисъл на тези жертви не е бил: жертва се, за да се одушевява нещо, а: жертва се, защото така се е правило в началото.
Изборът на място
Мястото за устрояване на нещо не се избира случайно. Трябва да се уважава магическият канон.
В Украйна се слага на мястото вода и хляб. Ако те останат недокоснати един ден, това значи, че мястото е добро. В Африка е обратно: слага се брашно до едно дърво и ако то остане до следващия ден, това значи, че духът на мястото е отказал позволение за строеж.
В румънския вариант на баладата, за която става дума, управителят търси за бъдещата църква една изоставена и незавършена стена. Но поверието е точно обратно: че такива места са опасни; ако се строи на такива места, хората ще умрат. Незнанието на управителя предполага само по себе си трагичния завършек на сюжета. Това е една от причините за смъртта на Манол; друга е неизпълнението на условието (да не може да се построи по-хубава църква), както и нуждата героят да се присъедини към съпругата си.
Румънците са открили в този мит за творческата смърт собствената си съдба. Вяра в ритуалната смърт са имали и прадедите даки, които са смятали, че не умират, а само преминават да живеят в нов дом.
Литература
1. Петър Динеков- Български фолклор I, София, 1990
2. Adrian Fochi- Valori ale culturii populare româneşti, Bucureşti, 1988
3. Al. I. Amzulescu- Balade populare româneşti, Bucureşti, 1988
4. Petru Caraman- Studii de folclor, Bucureşti, 1987
5. Ovidiu Bârlea- Folclorul românesc II, Bucureşti, 1982
6. Мircea Eliade- Comentarii la legenda Meşterului Manole, Bucureşti, 1943
Кристиян Слав
София
СЪВРЕМЕННИ ПОЕТИ И ТЯХНАТА “КУХНЯ”
Като изхождахме от стилистиката в най-общ смисъл, с която се запознахме миналия семестър, в следващите лекции ще се опитаме да подкрепим придобитите теоретични знания с практически примери.
Днес ще анализираме текст от австрийския поет и многократен носител на награди за лирика Ксавер Д. Разбира се, без да се стремим да се състезаваме с авторитетните немски критици. Защото колкото и нашите тълкувания, чисто философски, да се различават, всички сме единодушни, че трябва да причислим този своеобразен поет към най-значителните представители на авангарда.
Но най-напред буквалният текст:
Първото, което прави впечатление, е формата на стихотворението. Ако се огради с линия, се получава главно D, тоест едната и по-значителна съставка от инициалите на автора, подчертана и от последния стих, така нареченото резюме или сентенция.
Образ, който е понятен не само за грамотните, но за всички хора изобщо – от най-високото стъпало на цивилизацията до диваците. Защото той представлява същевременно лък и под него една макар и малко възкъса стрела. И то стрела, която не става за военни цели, тоест може да бъде само символична, което не на последно място накара нашия кураториум да предложи автора за наградата за мир през следващата година.
След този изцяло оптичен ефект да се обърнем към фината вътрешна структура на стихотворението. Както вероятно не е убягнало на внимателния читател, става въпрос за изключително проблематична постройка на известната Конзофок-поредица. Тоест произведение, в което броят на едните гласни се отнася към броя на другите както 2:1. Но докато обикновено съгласните преобладават, тук наблюдаваме обратния случай. Факт, който придава именно на това произведение неговото крехко очарование.
Вярно, че стихотворението започва със съгласна – като че ли е дадено предимство на по-слабия – но гласните се изравняват със съгласните, за да станат преобладаващи в третия и най-вече в четвъртия стих (съотношение 10:7). Предимство, което във втората строфа (10:3) увеличават до такава степен, че не остава никакво съмнение в техния превес.
Ако се съберат буквите на двете строфи, се получават 20 гласни и 10 съгласни. Като се прибави последният стих (4:2), сборът дава класическата пропорция 24:12, като по-голямото число представлява и броя на всички употребени срички.
Ако освен това се знае, че поетът – както съобщи на последната си пресконференция – е работил върху стихотворението 1 година, тоест 12 месеца и още една година му е била необходима за преработка, т.е. че стихотворението го е държало в плен цели 24 месеца, отново сме изумени: както от радикалността на казаното, така и от значи-мостта на сричките, всяка от които в продължение на цели две години е изисквала по един месец.
Към това се прибавят и други, математични или ако искате кибернетични аспекти. Ако изследваме елементите според тяхното място и честота, стигаме до следния смайващ резултат: от четирите срички в първата строфа първата се повтаря четири пъти, втората три пъти, третата два пъти и четвъртата един път. Обратно във втората: предишната четвърта, сега първа, сега се среща четири пъти, предишната трета, сега втора – три пъти, предишната втора, сега трета – два пъти и най-сетне предишната първа, сега четвърта – един път.
Ако изразим тази значима същност по понятен и за неспециалиста начин, стигаме до следната формула:
I 1:4 2:3 3:2 4:1
II (4)1:4 (3)2:3 (2)3:2 (1)4:1
Това, което отличава цифровия ред на първата строфа от този на втората, не е само математически или естетически аспект, но и психологически, който ни показва във всеки член на втората поредица най-напред потискането на една тенденция, която после още по-силно се проявява. Една степен по-надолу за наше учудване навлизаме в областта на музиката. Защото първият ред е повторен от втория така, че пред всеки интервал е поставен по един форшлаг.
Не по-малко завладяваща е графичната форма.
Ако се започне отгоре вляво и се продължава по диагонал надолу в полукръг и след това по диагонал нагоре, два пъти се получава последният стих на първата строфа: ди от и о, докато в обратна посока, от долу на горе, се получава два пъти първият стих на втората строфа: о и от ди.
Защо един стих се повтаря точно два пъти, питаме ние и с това се приближаваме вече до отговора. Ако допълним двете криви с двата последни стиха, отново два пъти се натъкваме на числото две, т.е. 22, и отново сме смаяни: нали авторът е на 22 години, и още нещо – той става на 22 години оная нощ, в която окончателно завършва това произведение.
Вече е ясно, че това е церебрален текст, който издържа и най-сериозни изпитания. Но който има нужда от още доказателства за предпочита-нията именно на този автор да вплита в произведенията си автобиографични елементи, за него ще прибавим още два, не по-малко показателни опита:
1. Двете така наречени диагонални измествания:
Както се вижда от скицата, в А) двете първи вертикални, ди-тата и о-тата, като че ли наказани за четирикратното си предимство, трябва да се задоволят в съответната обратна строфа с последно място, докато в Б) по-скромните членове на вертикал-ната линия, от-тата и и-тата, в обратната строфа минават под капките. Но двете поредици, свързани правилно, дават по едно Х, главното Х на XAVER1, собственото име на автора. (1Бел. пр. КСАВЕР=XAVER).
2. Натъкваме се и на една друга, също така дълбока връзка със автора, ако разгледаме подробно последният стих: о и ди от.
Ако се проследи буквалният текст на този ред по първите две вертикални линии, както е показано на схемата, се получава графична постройка, която лесно можем да дефинираме като кламер. Разбира се, разгърнат кламер, който не ни учудва, ако си спомним, че авторът, преди да получи стипендия от сената на бившата столица на нашата съседна страна, е работил като куриер и сигурно е разгъвал кламери от скука, нетърпение и стремеж към свобода.
Колкото тук отговорът е сигурен, толкова по-пробле-матично става нашето начи-нание, ако включим резюмето в останалото стихотворение:
И тук се получава крива, крива с много индивидуално очарование. Но всякакъв опит да се изтълкува, въпреки всички усилия, досега не се е увенчавал с успех. И не само това – както авторът, така и двамата му секретари решително отказват да дадат отговор. Но може би бъдещите поколения литерату-роведи ще успеят да направят крачка напред и ще хвърлят светлина в тези толкова сложни връзки.
Защото ние сме в началото. В началото не само на този семинар и на този анализ, който ще продължим и по-нататък, но и в началото на нова епоха в изкуството.
Голяма дума, вярно. Но може ли човек да не се възхищава, като вижда как от всички страни напират сили, които никога досега не са могли да се изявят? И как най-после се изживяват старите предразсъдъци? Как започваме да разбираме, че вече не става дума за така наречения занаят? И наистина – какво все още значат днес тия отдавна поставени под съмнение знания за езика, за граматиката, за окраската и методиката? Най-после трябва да съберем кураж и да попитаме дали окото, ухото и мозъкът досега не са били по-скоро пречка, отколкото стимул за развитието на истинското изкуство?
Който е имал честта да присъствува на последната тържествена изложба на живописците, сигурно ще се съгласи с мене, ако заявя: кому трябва да дадем право да рисува, освен на слепия като единствено оптически непредубеден? И кой измежду критиците ще може да оценява картините по-добре от слепия или поне от онзи, който знае да си затваря очите, когато трябва?
От подобни нови и за-дълбочени изследвания извират сродни усилия в областта на музиката и литературата. Но за разлика от живописта тук заслужават особен интерес преди всичко съвместните работи. И измежду тях току-що излязлото произведение на групата от 26 автори, които са избрали името “Нов виенски колектив”.
Както е известно, става въпрос за роман от 1001 страници, отпечатани на луксозна хартия – едно скъпо оформено издание и що се отнася до цената, достъпно за всеки индустриалец от нашата страна. Книга, предимно да бъде показвана при големи приеми. Защото първите 500 и вторите 500 страници за изцяло празни, но преливащо се оцветени във всичките, дори най-фини нюанси на спектъра. Както с право може да се предположи, поместената между толкова особения увод и заключение невероятна важна страница в центъра на произведението е покрита отдолу вдясно догоре вляво с най-различни писмени знаци на съвременни и вече отмрели цивилизации, и то написани с кръвта на едно магаре.
Накратко, живеем в епоха на толкова радикален подем, като че ли никога преди това не е имало произведения на изкуството. И ако понякога ми секва духът от светкавичната бързина, с която се сменят литературните течения, то тя ми вдъхва и дълбок респект. Тогава съзнавам своята ограниченост като литературовед и с ужас установявам, че трябват много усилия, за да сме в крак с времето и да не кажат за нас, че принадлежим към несъобразена с времето си или дори загнила критика.
Именно ние, специалистите, имаме за задача да поощряваме с всички сили младите таланти и техните произведения. Аз самият мога съвсем скромно да заявя, че като съветникфилолог в днешното жури имам немалък принос за това да се отпусне нова стипендия на нашият поет Ксавер Д.
Дано успее през следващите две години, освободен от финансови грижи, да дари на верния си кръг читатели ново произведение със силата на поетична интензивност, както това, с чийто анализ започнахме днес.
Антон Фукс
От сп. “Апропо”, 1/1983, 52-53.
АЛЕФ
Вестник за любословие
РЕДАКТОРИ:
Андрей Бобев
Кристиян Слав
Магдалена Абаджиева
АДРЕС:
София 1700
Студентски град
Бл. 55, вх. А, стая 516
