ПО ДУМИТЕ ЩЕ ГИ ПОЗНАЕТЕ

Идеология и фразеология в романа "Тютюн"

Субективно възражение на Андрей срещу един класически "пегас" на българската литература

Литературоведският етикет изисква да започна с важните теоретични и интерпретативни полета, които разкрива пред съвременното литературознание Димитър-Димовият роман. Ще спестя на интелигентния читател подобно лицемерие и ще премина по същество.

„Тютюн” може да се разглежда като роман на установените фрази, на словесния шаблон. Показателен е моментът с кавгата на Лила и майстора в цеха за сортиране на тютюневите листа. Ето как изглежда той, ако подчертаем шаблоните, носещи отпечатъка на различни функционални сфери:

Всяко изменение на досегашния курс водеше към опортюнизъм и капитулация в основната линия на борбата. Трябваше просто да се удвоят непримиримостта и усилията, да се върви въпреки всичко напред.

Пръстите на Лила редяха механично пасталите, късаха и чупеха разсеяно скъпоценните тютюневи листа.

-Къде ти е умът днес?... – гневно извика някой над нея. – Това да не е стока на баща ти, та да я разваляш!...

Лила повдигна глава. Над нея стоеше майсторът, избръснат, но малко подпухнал от ракията, която бе пил вечерта.

-Това десен капак ли е!... – продължи да се кара майсторът. – Защо си начупила тия листа?

-Такива си бяха – рече Лила.

-Лъжеш, кучко!... От половин час те гледам как работиш.

-Кучка е майка ти! – обади се пасталджийката, която работеше до Лила.

-Що?... – Майсторът забрави лила и се обърна към нея. – И ти почваш да лаеш мари!... И ти ли искаш да изхвръкнеш от склада?

-Ако изхвръкнем всички, кой ще ви работи? – миролюбиво попита някой.

-Има други!... Работници мно-о-го!... С лопата да ги гребеш.

Майсторът продължи да снове из залата и да се заяжда с работниците...

Разбира се, не навсякъде в романа речевият шаблон дотолкова видимо доминира повествованието. Но е очевиден стремежът на романовото слово да се придържа към традиционното, към установената формула на речта или мисълта. Грубата, агитационна формулност на стила е дразнеща за всяко естетическо чувство, но освен това подсказват „генералната линия” на четене, необходимостта творбата да бъде интерпретирана през призмата на господстващата идеология, тъй като всеки друг опит за четене би бил половинчат и схематичен. Срещаме утвърдени клишета като школуван партиен функционер, нов сектор на борбата с враждебния свят, сектантски градски комитет, гневна и мощна вълна от справедливо негодувание, неуязвими срещу такива паразитни вълнения, низините на социалното робство, остават в борбата непоколебими и твърди като стомана...

Такива наблюдения могат да се прокарат не само по линия на фразеологията или лексикалният трафарет. Жестът, образната характеристика също могат да бъдат грозно изопачени и тенденциозни, за да съответстват на идеологическия трафарет. Показателна е обрисовката на образа на директора на фабриката, в която работи Лила, и неговите домогвания. Когато героинята влиза в кабинета му, той се е „излегнал лениво в креслото си, сложил крак върху ръба на бюрото”. Тая толкова характерна поза, очевидно свързвана с развратното, отблъскващо „западно” или „американско”, трябва да внуши неговата разпуснатост и порочност. Като един донжуан от булевардните романи той е „измъкнал от букета върху нея [масичката] стръкче карамфил и галеше с него носа си”. (Димов има видимо предпочитание към карамфилите, те са част от фитонимичния код на романа.) Когато поглежда към него, Лила вижда „погледа на две умни, но развратни и противни очи. Погледът им, мътен и сив, се хлъзна бавно по краката й, обхвана гърдите и раменете й и някак неуверено се спря най-сетне върху лицето й”. В натрапчивото влечение към физиологичното, към неприкрито сексуалното добре обученият идеологически читател трябва да разпознае въплъщение на цялата гнилоч на буржоазното общество. Вътрешната противоречивост на изображението (очите са едновременно умни и мътни) не притеснява повествователя. Целта на романовото изображение не е да даде достоверност, убедителност. Героите на Димов често действат или изживяват по начин, който е неправомерен от психологическа гледна точка, което става необяснимо, ако подходим към произведението с изискването за „правдивост”. „Тютюн” не е художествено „убедителен” текст, той е „съшит”, „слепен” от дълбоко недостоверни елементи, носещи яркия отпечатък на шаблона, на трафарета. И това е така не поради творческа немощ, а поради друго разбиране за ролята на художествената литература.

Да вземем за наглед за това особено разбиране сблъсъка между Лила и инспектора в същия този директорски кабинет. Доведен до привиден гняв,

Инспекторът бе побледнял внезапно. С бързо движение той извади от джоба си малък пистолет и го насочи към Лила.

Това уестърноподобно описание е логически абсурдно поради редица съображения. Обученият да работи с оръжие човек добре знае, че подобни демонстрации на „бързина на рефлексите” водят само до силно снижаване на точността, така че един добър войник или полицай не би действал по този начин. Какъв е този малък пистолет? Какви модели пистолети са на въоръжение в българската полиция в този момент и могат ли те да бъдат описвани по този начин? Възможно ли е един „Люгер” да бъде описван като „малък пистолет” и да се носи в джоб? Допустимо ли е един човек, обучен технически за съхранение и употреба на огнестрелно оръжие, при това работещ като цивилен агент, да пренася по този начин оръжието си? Може би. И все пак в изображението има твърде много филмовост, твърде много шаблонност. То няма за цел да постигне внушение за достоверност, а по недвусмислен, безкомпромисен начин да представи фалша, актьорщината на инспектора.

Същото се отнася до речта на героя. Говорейки с директора, инспекторът заявява:

- Не знам какво е, но го намирам за противно... Ако аз заповядам на Дългия да бие арестувани, върша го, за да пазя държавата и привилегиите на такива като тебе... Прав ли съм?

В думите се сблъскват две позиции, две вътрешно несъвместими гледни точки. Концептуално неубедително е, че един полицейски инспектор би обсъждал по този начин „мръсната страна” на работата си с един фабричен директор, че би споделял така директно собствените си престъпления. От друга страна, в репликата на героя, бранещ властта и имота на „експлоататорите”, твърде ясно се усеща речевият шаблон на гневния пролетарий – „за да пазя... привилегиите на такива като тебе”. Така говорещият едновременно се приближава към ония, които пази, и съзнателно се дистанцира от тях („такива като тебе”). Героят се превръща в художествено абсурден, неубедителен образ, който обаче служи като рупор за определени идеологически внушения, носител е на идеите на повествователя, а не на собствения си (уж) характер.

Недостоверен, книжен, шаблонен е езикът на директора („Браво инспекторе!... Умът ти е като бръснач, а мислите ти приличат на дървеници, които пъплят по тялото ми...”), безсмислени и нелогични са описанията („...пълни със зараза локви, чиито изпарения тровеха въздуха чак до пълна пролет.”). Само още един парадоксален, абсурден детайл: пристрастения към алкохола Стоичко Данкин има „свежа селска памет”!

Коментирайки вътрешно противоречивия свят на наратива, няма как да пропуснем, че в панегирика на работника-борец, направен от евреина комунист Ешкенази, са недвусмислени белезите на сталинистката обрисовка, на „стоманения” образ на „новия човек”. В самопризнанията му пък, че „нещо неуловимо и покварено в душите ни” свързва него и Стефан със стария свят, личи моделът на унищожителната „самокритика”, на наложения като модел морален онанизъм с тенденции към суицидалност. Грубо лозунгови, шаблонни, насочени срещу „упадъчната интелигенция” са твърдения като описанието на Шишко:

Шишко е природно интелигентен, хладнокръвен и честен. А това струва много повече от образованието.

Написани от професор по зооанатомия, тези думи, зачеркващи образоваността, знанието като неотменна и жизненоважна част от едно общество, могат да бъдат четени само в перспективата на една „работническо-селска” идеология, в чиито очи четящият, пищещият човек неминуемо е дамгосан от подозрението в идеологическа нечистоплътност, в реакционност, в диверсия. Автентичният пролетариат може да се ражда единствено и само там, където „От дворовете се разнасяше миризма на помийни ями”. Образованието е мухлясало, безумно, скудоумно или скотоумно (вж. образа на Редингота). Димовите герои таят дълбоко вкоренено, инстинктивно недоверие към знаенето, към образоваността. Достатъчно е да се припомни през какви перипетии преминава мотивът за четенето в романа – четене на „една книга за тютюните”, четене на романи, четене на карти... Всяка проява на знание, надхвърлящо средното ниво (а у Димовите герои това средно ниво никак, никак не е високо), се заклеймява като опасно, подвеждащо, буржоазно. Показателно е посещението на Лила у Павел в София. Когато научава, че той живее под наем в квартира в кооперация, младата надежда на Партията генерално заключава, че той е продал идеалите си и че утре ще стане търгаш, а вдругиден – враг на работническата класа.

Тук дори за секунда не се появява някакъв опит за морален или интелектуален коректив. Как другояче би могъл да живее Павел в един чужд град, освен под наем? За Лила очевидно единственият възможен отговор е „нелегално”, за нея са чужди елементарните правила на икономическите отношения, тя има оня „партизански” тип мислене, характерен с „експроприация” от мандри, според който всичко принадлежи на народа и заради това за нищо не трябва да се плаща. А къде другаде би следвало да живее Павел? В къща, в дворец? Видимо Лила свързва партийната работа с копторите от предградията, с мизерията, за нея „кооперация” вече е синоним на неморална имотност. Най-сетне, когато научава, че Павел преживява, давайки курсове по латински, тя окончателно го заклеймява като „лекомислен фразьор”. Латинският е драматично чужд на светогледа на Лила, той е упадъчен, реакционен, безсмислен; препитаващите се от знаене на езици несъмнено са „несвои”, ненадеждни, опасни. Така Павел е приравнен с Редингота, а временният доход – с тотално отстъпление от единствено вярната идеология. Размислите й, когато остава сама, са повече от показателни:

Колко неща в него я отблъскваха и привличаха!... Колко лесно бе да обобщаваш събитията от птичи полет и да подхвърляш идеи, без да държиш сметка за положението в низините!... Колко удобно беше да се издържаш от умствен труд и да теоретизираш върху съдбата на работниците, без да живееш между тях, без да виждаш всеки ден униженията и мъките им!... Колко несправедливо беше да добиеш по някакъв начин образование и да упрекваш в тесногръдие едно бедно момиче, което те обича и което бе пожертвувало образованието си именно защото се бореше за работниците!...

Разбира се, тук трябва да се направи уговорката, че в момента на тези размисли Лила, Лукан и мнозина други са „сковани” (по тогавашната фразеология) от своето „сектантство”, от твърде ограничените си, догматични възгледи за комунизма и комунистите. Но точно заради своята „неправилност” логиката на Лила е твърде показателна. Отстраняването на Павел и другите „инакомислещи” от партийната организация е знаково за механизмите на отчуждаване на всеки, чиято интелигентност или образованост надхвърлят ограниченото, шаблонно мислене на партийната маса. За Лила умственият труд е труд второ качество, непълноценен и недействителен, който стои в нравствено отношение по-долу от този на работниците. Образованието се придобива „по някакъв начин” – и този „начин” не притежава елемент на трудност, на изпитание или някаква жертва. И не само положените усилия по придобиването на тази образованост (владеене на латински до степен на преподавателски умения!) нямат стойност в очите на Лила, но дори самият факт на притежаване на образованието е несправедлив.

Догматичните конфликти заемат твърде важно място в романа. Обсъждането на идеологическите позиции, цепенето на „истински” и „неистински” комунисти оставя драматичен, а понякога и трагичен отпечатък върху живота и смъртта на героите. За съвременния читател често е трудно разбираемо, а за учениците – и напълно непонятно каква е същината на тези спорове. Затова би било интересно самостоятелно проучване мястото им в романовата структура – макар че едва ли съвременен литератор би хабил време и усилия да ги анализира детайлно.

От една страна, детайлното обговаряне на разнопосочните тенденции в идеологията на самата комунистическа партия, на вътрешните борби в нея обслужва нуждите на необходимата „правилност”, „прогресивност” на творбата. Отново е задействан тоталитарният институт на „самокритиката”, тъй явно залегнал и в обясненията на самия Димов по повод критиките около романа. Верността към Партията и народа трябва непременно и експлицитно да бъде заявена, проверена, подложена на всестранно обглеждане. Говорейки за кривулиците в идеологическия лабиринт на комунизма, текстът заема менторската поза на „просветения”, на преминалия безпрепятствено през препятствията на догматичните увлечения. Повествователят недвусмислено заема позата на всемъдър, всесправедлив, но и всеопрощаващ наблюдател на това, което в очите на комунисти вероятно изглежда като „изясняване на партийната позиция”, а за всеки непредубеден страничен наблюдател може да бъде квалифицирано единствено като вътрешни ежби за власт и авторитет, за запазване на йерархичното предимство с цената на всичко (дори на окървавяването на стачката). Волята за власт – неограничена и безконтролна,- волята за доминация се прикрива зад маската на идеологическата загриженост. Играта на разбиране и неразбиране, взаимните обвинения в опортюнизъм, предателство, спорът за това кой по-добре, по-вярно тълкува заветите на Комунистическия интернационал (явяващ се в романа в ролята на някакъв всезнаещ, полубожествен диктатор) – всички тези перипетии са твърде добре познати на всички, помнещи или изучаващи историята на комунистическото управление. Кухата поза на мъжествения, всезнаещ, а понякога дори културен водач, произхождащ „от народа” и действащ „за благото на народа” лесно се разпознава в образа на Павел, защото тя беше доминанта в агитационния образ на Димитров, Червенков, Живков, а и днес може да бъде „привидяна” в лица като това на Путин. Спорът за това културен и доколко културен да бъде водачът (Червенков), технократ и доколко технократ (Луканов), идеолог и доколко идеолог (Лилов), демократ и доколко демократ (Хрушчов), краен и доколко краен (Троцки) и прочие, и прочие получават маската на демократичността, докато всъщност си остават форма на вътрешнопартийно боричкане, на унищожителна борба за власт.

Ето защо, проследявайки „миналите” идейни отклонения, романът всъщност засвидетелства своята вярност към „сегашната” (разбирай – тогавашна комунистическа) линия. И неминуемо заема позата на ментор, на агитатор, на пророк и панегирист.

От друга страна, чрез тези (и други подобни) техники текстът се защитава, обгражда срещу всички евентуални обвинения в непартийност. В една епоха, когато непартийността е най-страшното от всички престъпления, когато идеологическата непригодност е не признак на демократизъм, а обвинение, съд и присъда ведно, текстът трябва да бъде опазен от всяка сянка на съмнение, от всяко възможно обвинение в остъпление от партийната линия. В онези години беше популярен един анекдот, според който всяка крива линия, успоредна на партийната, е права линия. По силата на тази логика глупостта, тесногръдието, егоизмът, инатът, ограничеността, озлоблението, реваншизмът на Лукан, Лила и техните поддръжници се превръщат в проникновено пресъздаване на изграждането и установяването на въпросната партийна линия.

Догматичното обрисуване на конфликта между двата свята засяга както образите на възрастните, така и тези на децата. „Очите им гноясаха от сухоежбина”, мрачно се жалва Спасуна, формулирайки неизвестна на науката връзка между конюнктивита и храненето. За родените и отрасналите в мизерия, мръсотия и зарази, именно чуждото имане е причина за тяхното нямане. Спасуна вярва, че гладът е станал причина за конюнктивита на децата й; тя никога няма да допусне дори в крайчеца на съзнанието си, че убийствената нехигиеничност, царяща в къщата на една небрежна, впиянчена, груба и тъпа мъжкарана, може да е по-опасна от недохранването.

Това ослепяло, озверено, животинско недоверие на едната страна личи във всеки опит за диалог. Арогантна провокативност и нагла безчувственост от страна на имащите; оскотяване и хищнически реваншистки инстинкти от страна на нямащите – това е равносметката на историята на стачката:

Всички съзнаха, че Симеон се боеше, искаше да остави отворена вратичка, по която да тикне стачката по безопасната линия на икономическата борба и да я хвърли в мрежата на подозрителното посредничество на трудовите експерти.

А линията на икономическата борба е вредна, лъжливо безопасна, защото е идеологически „неправилна”. Защото борбата трябва непременно да завърши с кръв и реваншизъм, а не с взаимно удовлетворително договаряне. Посредничеството е подозрително, защото не е „партийно”, защото Партията не познава и не признава такава форма на комуникация. Идеологически правилното, праволинейното е революционното изличаване на всичко онова, което не допада или което демаскира животинското у стачкуващите. Обратното би било вредно, защото ще разкрие, че и тази стачка – както всички стачки в човешката история – всъщност представлява именно и само икономически протест, че служи за заявяване на икономически искания. Тогава обаче тя би станала неуправляема от гледна точка на идеологията, би изчезнала възможността стачниците да бъдат политически манипулирани. На всеки икономически „куршум” на господарите партийните ръководители на работниците противопоставят „камъньето и дървето” на политическото говорене, на „генералната линия”, на „болшевишката партия”, на „справедливия гняв”... „Само тази партия”, твърди Ешкенази, „може да ни научи как да действуваме.” – само тази и никоя друга. Едва ли евреинът интернационалист осъзнава горчивата ирония в думите си. Само една партия и никоя друга пази мистичните тайни на човешкото благоденствие. Само тя и никоя друга умее да придаде смисъл на ужасяващо тежкото съществуване на масата от „гладни, оклеветени, ругани, лишени от политически права” тютюноработници. Неприкритият месианизъм, въплътен от партията спасителка, изразен чрез думите на потомъка на ония, които не са приели Месията, поставя проблема за разтерзаващото взаимопроникване на партийното и личното.

Идеологията не познава и не признава средния път. Нейните манипулации винаги водят до крайности, до пароксизъм, до истеричност. „Другарите” измежду героите или са „истински комунисти”, или се обвиняват взаимно, че не са „никакви комунисти”. При това обаче хиперсакрализираната Партия не се свени да използва ресурсите и на други политически формирования – „от най-страхливите до най-буйните, от широките социалисти до анархистите”. Шекспировият Хамлет възкликваше – „Но – там е въпросът”; Димитър-Димовият Макс по сроден начин „просветлява” идеологически непросветлените „другари” – „Но там е изкуството”, казва той, „да използваме нашите възможни съюзници, без да допуснем да ни причинят вреда”. В това изказване се съдържат някои от най-важните разкрития за същността на тази Партия в романа. На експлоатацията отгоре тя противопоставя експлоатация от низините; на обиграната дипломатичност на имащите – селското хитруване на нямащите. Чуждото трябва да стане наше, но без да загубим това, което вече притежаваме. Тая социална тъпота, граничеща с хищничество, ще стане идеология на бъдещата стачка – да се вземе, каквото е възможно, без в замяна да се даде нищо. И за да внуши „свещената истина” на Максимовите думи, повествователят прибягва до отдавна изтъркания модел за „гласа на народа”:

-Златна уста имаш, Максиме!... – рече Спасуна. – Умът ти реже като бръснач.

-Всичко, което каза, е вярно – добави Блаже.

Няма начин идеологически добре подкованият читател да не се съгласи с линията, предложена от Макс, след като безпросветните, но „сърцати другари” Спасуна и Блаже също я подкрепят. Не и ако желае да се окаже вместо идеологически подкован – под подковите на всевластната идеология. Романът на Димов е грубо манипулативен – защото в него изобилстват механизмите, които литературознанието нарича „интерпретативни доминанти”. Повествованието търси (и очевидно е намирало) ключ към мозъчните пространства на утвърдените шаблони, на идеологически „правилните” мисли. Отклонението от тая утъпкана пътека заплашва да бъде етикетирано като „реакционност” или „идеологическа сектантщина”, дори „диверсия”. На пръв поглед процедурата, осигуряваща демократичност на изразената позиция, е спазена; в действителност романът не прави дори опит от съображения за благоприличие да прикрие средствата и методите за „просвещаване”:

Достойната смърт на всеки от нас е жесток удар в лицето на врага, който го разколебава, плаши и деморализира.

Оставяме настрана факта, че тоя модел на мислене по времето на написване на романа и след това до такава степен се е шаблонизирал, че става възможна появата на лозунги от типа „Всяка кокошка – летяща крепост срещу империализма” или „Всяко кебапче – куршум в борбата с империализма”. Всяка една терористична идеология от зората на времето насам си служи с тая овехтяла, отдавна мухлясала идейна дрипа: Смъртта в името на идеала е равна на безсмъртие. Всяка една. И не е нужно да се връщаме по-назад в собствената си история от Ботев, Гео Милев и Вапцаров, за да се убедим в това. Тероризмът, за съжаление, си остава тероризъм дори когато обслужва собствените ни народностни интереси. Трудното, за съжаление, започва след победата.

Интелигентният читател няма как да не забележи, че макар думите да са различни, логическият модел е същият – всяка жертва в името на Партията непременно е в ущърб на „врага”. По-интересен в психологическо отношение е ефектът на собствено преоценяване, на мисловната свръхпроекция. В съзнанието на окования от идеологията Лукан няма начин всяка смърт на комунист да не „разколебава, плаши и деморализира” вездесъщия „враг”. Тъй величав, тъй драматично въздигнат е в своята гибел комунистът, че ще или не ще, „врагът” ще вземе да се стресне, да се деморализира и няма начин да не загуби в крайна сметка борбата. Така под прикритието на изобразителни стратегии, манипулативност, селско хитруване и политическо велеречие, Лукан се стреми да тласне слушателите си не просто към една стачка, а към оня чудовищен конфликт, към месомелачката, осъдила милиони на смърт, създала за „непослушните” ГУЛаг и Белене, довела до братоубийствени изстъпления, до геноцид. Пропагандата няма човешко лице – тя възхвалява „стоманената твърдост” на бащата, отрекъл се от собствения си син, когато последният пада във вражески плен; и пак със същия сталинистки замах тя жертва чужди животи, преначертава чужди съдби, с ужасяващо бездушие хвърля „истинските комунисти” „дори в една безнадеждна акция, в която можем да загинем”. Нравственият месианизъм е заменен от политически. И когато все пак у някои проговаря здравият разум, когато всички човешки инстинкти се съпротивляват срещу двуличието на Партията, която обругава духовенството заради неговото йезуитство, а самата тя възприема максимата, че целта оправдава средствата, отново Макс е този, който ще очертае „вярното” поведение – „Ти нямаш право да зарежеш партията, когато ти скимне”. Партията може и да те убие, но ти нямаш правото да я зарежеш. Може да поиска от теб да престъпиш всички морални граници, но ти нямаш правото да я съдиш. Може да те превърне в животно, в пушечно месо, в празна човешка обвивка – но ти трябва с радост да се самоубиеш (като Макс) и да й вярваш безрезервно, защото – да припомним – „Само тя може да ни научи как да действаме”. Тя, Партията.

Нека спрем дотук. Много неща могат да се кажат за "Тютюн" – не съвсем лицеприятни, ако сме достатъчно доблестни да си ги признаем. За мене лично като човек, изправящ се пред учениците (за разлика от мнозина събратя литератори), остава неразрешен един въпрос. А именно – кога най-сетне българското образование ще изхвърли този културно анахроничен и в морално отношение осакатен текст? Нито една нормална майка няма да даде умишлено на детето си развалена храна. А ние умишлено преподаваме този социално и нравствено развален роман. Защо?

Още много неща мога да кажа по темата с “Тютюн”, но ще спра дотук, защото бих желал да се получи някаква дискусия. Знам, че ще има възражения – и очаквам те за пореден път да се оформят около тезата, че “няма какво друго”.

Затова ще продължа с аргументите си тогава, когато получа възражения.