Година I, бр.1
22.03.1999
В началото бе Словото.
След това сме ние…
УВАЖАЕМИ ЧИТАТЕЛЮ!
В ръцете си държиш новото вестниче за любословие “АЛЕФ”. Неговата цел е да предостави на студентите възможност да публикуват своите разработки в тази област. Ако ти, уважаеми Читателю, желаеш да споделиш с останалите своето лично мнение, различно от това на всепризнатите авторитети, тук е мястото, където работата ти би намерила бял свят /ако е в обем по-малък от 5 стандартни машинописни страници и ако се промъкне изпод ножа на “редакторите”/.
С малкия си обем това вестниче очевидно не би могло да бъде Присъствие на българския научен хоризонт, но ще се опита поне отчасти да попълни едно Отсъствие. Отсъствието на поле за изява на онези от студентите, които знаят, могат и желаят да докажат, че не е нужно човек да е акад. чл.-кор. проф. дфн XYZ, та да има в главата си и малко собствени мисли.
Ще се постараем /а кой знае, може и да успеем/ с това издание да чертаем един малко по-различен облик на Словото от този, който представят научните светила.
Ние, “редакторите” – това засега сме Кристиян Виктор Слав, Българска филология, ІІІ курс, и Андрей Стефанов Бобев, Българска филология, ІІ курс. Своята работа, уважаеми Читателю, можеш да ни предадеш по коридорите на Университета или да ни я изпратиш на адрес: София 1700, Студентски град, бл. 42, вх. Б, стая 132, за в. “АЛЕФ”. Не се страхувай! Хора не ядем, за жени да не говорим!
Материалите не се връщат! Стихчета, картинки и разказчета не приемаме! Хонорарът се състои в един брой от вестника, в който е публикувана работата, и в потупване по рамото пред строя. /Който си мисли, че нашият хонорар е по-различен, много се лъже!/
В. “АЛЕФ” се списва, набира, печата и разпространява партизански /засега/. Добре дошли в клуба!
Чети, чети, любезний Читателю! Чети и пиши, защото само написаното остава /и публикуваното на нашите страници/!
Този брой трябваше да съдържа още един материал. Той така и не достигна до редакцията, за което безкрайно много съжаляваме. Остана една празнина, която се опитахме да запълним според силите си, но липсата на полифония, струва ни се, все още се усеща. Обръщаме се към авторката на обещания ни материал, за да й кажем, че все още го очакваме и че редакторското й кресло е все още самотно празно. Вярваме, че щом прочете настоящето, тя ще ни отговори поне с едно ясно “да” или “не”. Мадмоазел, личните антипатии нямат НИЩО ОБЩО с работата. Ако редакторският състав не Ви се нрави, още по-добре! Ние не желаем това вестниче да става клуб за “наши хора” като всички останали. Очакваме Вашата работа и Вас самата!
Тъжно е за един вестник още първият му брой да започва с липса, но няма да се опитваме да я крием. И призоваваме към нейното попълване не само уважаемата мадмоазел, а и теб, скъпи Читателю! Изпращай ни смело своите разработки! Чакаме! А.Б.,К.С
ЕДИН НЕДОРАЗБРАН МИКРОТЕКСТ
След много дни, когато да иде на съд Божи, Философът каза на брата си Методий: “Ей, брате, ние бяхме впрегнати заедно да орем една бразда. След като завърших своя живот, аз падам на нивата…”
Из Пространното житие на св. Методий
Някои виждат в този откъс от Пространното житие на св. Методий реторическа фигура, удачно изнамерена от житиеписеца заради нейната експресивност. Фразата “впрегнати заедно да орем една бразда” за тях е една разгърната метафора, представяща тежкия труд на братята просветители, равноположен с труда на орните животни.
Това, разбира се, е вярно, но представлява едно буквално и затова едностранчиво разбиране. Християнството има своя “семиотика”, макар и не възведена в ранг на самостойна наука. Да се опитаме да подходим към откъса от нейна гледна точка. Бихме могли да привлечем разбиранията за знака на бл. Августин или на св. Тома Аквински. Ще предпочетем второто, тъй като томисткото разбиране за смисъла на знака е по-детайлизирано, но в тази работа няма да търсим глобални обобщения.
“Значенията /на знака – б.м. – А.Б./ биват разгърнати от Тома Аквински по четири начина. Първият, съобразно sensus historicus или literalis, е просто обяснение на думите. Второ, смисълът бива изменен съобразно sensus tropologicus , който е свързан с напътстване или изправление и поучаване чрез притчи, и с израстването на отделната душа към спасение. Трето, значението на един текст може да бъде алегорично или интерпретирано съгласно sensus alegoricus. Това вероятно е най-обширната категория, установена от Аквински, и експозиция чрез този смисъл е експозиция със смисъл, различен от буквалния. “Давид управлява в Йерусалим”, което съгласно буквалния смисъл трябва да се интерпретира точно както звучат думите, чрез алегоричния смисъл означава, че “Иисус царува във Войнстващата Църква”. /Съгласно традицията Църквата се дели на Войнстваща – земна – и Тържествуваща – небесна – б.м. – А. Б./ Sensus alegoricus дава пример чрез сравнение, както когато животът на Христос или животът на светците са представени с внушението, че слушащият следва техните стъпки. Исторически той е бил свързван с развитието на Църквата. Четвъртият смисъл е sensus anagogicus, употребен мистично или явно, чрез който умовете на слушателите биват наставлявани към размишление над небесните неща и това винаги е било свързвано с есхатологични образи, с онези картини на последните дни и на небесната природа. Тук насочваща е самата дума “Йерусалим”. Буквално, това е градът с това име; алегорично, той представлява Светата Църква; тропологично означава вярващата душа, която се одухотворява от гледката на вечния мир; анагогично, той обозначава живота на небесните жители, които виждат Бог, възкръснал в Сион.” /Mason I. Lowance, Jr. The Language of Canaan. Metaphor and Symbol in New England from the Puritans to the Transcendentalists. Harvard Univ. Press. Cambridge, Massachusetts and London, 1980. Тук се стремихме към пословен превод. Намерихме за по-удачно да цитираме, наместо да търсим обобщение на това, което ни е известно за св. Тома Аквински./
И така – буквалният смисъл на фразата “впрегнати заедно да орем една бразда” сам по себе си е метафоричен и изразява идеята за тежкия труд на братята св. Кирил и св. Методий; той обаче не е единствен. Фразата може да бъде метафора и за духовната оран /вж. Лук. 9:62. 1 Кор. 9:10/, извършена от двамата светци, и да ни доведе до символично разбиране и на нивата, семето /метафора на Божието Слово – Пс. 125:6. Екл. 11:6. Марк 4:3-31. Лук. 8:5-16. 1Петр. 1:23. 1Йоан 3:9; но и на вярващите: Мат. 13:24,27,37-38. Марк 4:26-27. Гал.3:29/ и на плода /символ на вярващите: Мат. 3:12; 13:25-30. Лук. 1:17; а също на Божиите дарове за тях: Йез. 36:11; 47:12. Ос. 14:9. Ам. 6:12. Откр. 22:2/. Изразът може да ни отпраща към личността на орящия чрез загатнатия символичен образ на вола – усилен и предан труженик /вж. Втор. 22:10;25:4. 1Кор. 9:9. 1Тим. 5:18; често се използва за пастири или старци/. Можем да свържем фразата и с телицата – като предобраз на Христос – чиято кръв очиства от грях /вж. Бит. 15:9. Числ. 19:2-10. Втор. 21:3-6. 1Цар. 16:2. Евр. 9:13/ и да я разбираме като обобщение на един живот, принесен в жертва /в положителния смисъл/, и като приканване към такава. Най-сетне, бихме могли да свържем този образ на телеца с иконографския символ на св. еванг. Лука /вж. Откр. 4:7; да си спомним, че св. Лука е спътник на св. ап. Павел, така че това открива още една семантична линия: св.св.Павел и Лука – св.св.Кирил и Методий/ и да търсим в това утвърждаване на равноапостолния облик на св. братя и потвърждение за пренасянето на св. Кирил сред небожителите /т.е. за неговото канонизиране/. Всичко това в съответствие с – както следва – буквалния, тропологичния, алегоричния или анагогичния пласт на знака, взаимно “преливащи” и неотделими. Както би казало богословието, това е един неслитен и немножествен знак.
Всичко това е явен знак за опасността да сгрешим, ако подценяваме старобългарските текстове и ги свеждаме до тяхното най-“плитко” значение. Намесването на християнските концепции за знака при разглеждането на средновековните текстови артефакти е не просто възможно, а задължително. В противен случай рискуваме не само да “осакатим” текста, но дори повече – да осакатим читателите, представяйки им едно елементаризиращо и ограничаващо разбиране за високата организираност на смислотворните механизми в старобългарските паметници.
А. Б.
СВАТБАТА В РУМЪНИЯ
Сватбата се смята още от древността за един от най-важните моменти през живота на човека, наред с раждането и смъртта. За разлика от последните, при сватбата човек взема съзнателно участие.
Румънската сватба има три части и трае три дни: събота- при булката, неделя- при младоженеца и понеделник- при кумовете.
Правила на сватбата
Когато млад човек се жени, ако булката е от друго село, той трябва да отиде при нея в събота сутрин за да я вземе, но не сам, а заедно с други младежи.
Още в петък вечерта младежите, които ще го придружават на следващия ден, са канени при него и играят хора до ранните часове. Поканени са специално тези, които имат силни коне. Разбира се, не липсват музиканти.
В събота при булката се играят хора. Една съседна къща е приготвена като домакин, предназначена за младоженеца и неговите придружители, когато те дойдат.
Като стигнат на граница на селото на булката, всички спират и младоженецът праща при булката двама от тях. Тези двама се наричат конъкарь (рум. conăcari), и те трябва да държат реч от името на младоженеца, с която да поискат булката.
След завършването на речта, накичват се юздите на конете със специални кърпи. Двамата се връщат там, където чака младоженеца заедно с един от гостите на момичето и оттам всички тръгват към къщата, приготвена за тях. Там започват да танцуват и сватбарите на младоженеца. Младоженецът и младоженката се редуват да посещават и двете къщи, но всичко става с някаква сериозност, без външни прояви на обич.
През цялото време младоженецът праща подаръци на момичето чрез помощник - посредник.
Когато ястията в къщата на булката са готови, някой кани младоженеца и неговите придружители на трапезата. До съседната къща те трябва да отидат, играейки хоро. И сватбарите на булката играят хоро, но те са разпределени по такъв начин, че блокират входа до къщата на момичето.
Играта на момчето стига дотам и трябва да се измами играта на булката, за да могат да влязат. Ако не успеят, търсят сред играта на булката момчета, които им се струват по-малко силни и със сила се опитват да минат там. И това може да не стане и тогава кумът трябва да плаща, за да влязат.
Докато сватбарите на момчето ядат, момчетата от селото на момичето започват да ги викат вън и ги предизвикват на борба, за да им се позволи да вземат булката. В тази борба те може да участват или да платят, вместо да се борят.
След като обядват, започват да събират зестрата на булката. Зестрата, освен от животни, се състои от килими, одеяла, покривки, всички те направени от младоженката. Когато искат да излязат, двама ги спират и искат пак да им се плаща.
След това младоженецът и булката са готови да тръгнат, но вън ги чакат сватбарите й, които искат борба /за която стана дума по време на обеда/. Тази борба представлява надбягване с коне. Заради факта, че сватбарите на момичето ги провокират, придружителите на момчето имат право да бягат първи, а другите ги преследват, докато ги стигат. Ако успеят да ги стигнат, трябва да се върнат заедно с тях, вземайки ги като пленници. Ако не ги стигат, сватбарите на момчето ги вземат като пленници. Тези, които загубят, трябва да платят на другите една символична сума.
Всичките стигат у дома на младоженеца към вечерта и там празнуват до зори, разговаряйки за случилото се през деня. След това всичките тръгват. Спят само един час и в неделя сутринта се събират при младоженеца, за да се подготвят за църква, където младите ще се венчават.
Преди да тръгнат към църквата се слагат столове пред къщата, на които сядат родителите на двамата младежи и близките роднини. Пред столовете се слага килим, на който стоят на колене младоженецът и булката, обърнати към родителите, за да вземат благословия от тях.
След връщането от църквата започва сватбата при младежа. И двамата стоят централните места на масата върху възглавници. После започват да идват и другите сватбари, носейки подаръци.
Сватбата трае през целия ден до утрото на следващия. Към вечерта се събират и подаръците от всички сватбари.
В понеделник вечер пак се събират всички, които са участвали в неделя. През деня една млада жена, роднина на младоженците, тръгва из цялото село като носи стомна, пълна с вино и заедно с един музикант, за да канят всички. Могат да отидат и тези, които не са били в неделя, защото сега не се дават толкова много пари както предишната вечер.
И така сватбата, която е започнала в четвъртък вечерта, когато се прави хлябът, завършва в понеделник вечер.
На следващата неделя родителите на булката отиват на гости при младоженците, а следващата седмица младите отиват при родителите и.
К. С. (Следва)
ДВЕ – ТРИ ХУБАВИ ОЧИ
Българските литерату-роведи обичат стихотворението “Две хубави очи” на П. Яворов – по това спор няма. Писаха за него Никола Георгиев, Добрин Добрев /само на пръв поглед между другото/, Румен Горанов, Радосвет Коларов и още, и още знайни и незнайни. Ние, въпреки заигравката в заглавието, нямаме намерение да прибавяме към написаното за това стихотворение. Целта ни е лирическата миниатюра “Пост скриптум” на Николай Кънчев. Ето как изглежда творбата:
ПОСТ СКРИПТУМ
На края на града,
където свършват къщите,
е манастирът.
На края на света,
където свършват думите,
е Словото!
От пръв поглед още е ясно, че стихотворението е великолепен обект за иманентен анализ. Ще надмогнем обаче изкушението и няма да инквизираме читателите си с анализационни вдълбочавания. Ще отбележим само някои малки особености на произведението.
Явно е, че всеки, подмамен да се вживее в неблагодарната роля на интерпретатор, в случая първо би се сблъскал с паратекста на творбата. След това ще му се наложи, употребявайки всички теоретични достижения на нашето литературознание в областта на катоптричния принцип, да се справи със сближаването и противо-поставянето между първата и втората строфа на миниатюрата. След ред интересни наблюдения над физиката и метафизиката на пространството в текста, анализаторът ще се изправи пред следните главни “координатни” точки:
града - света
къщите - думите
манастирът - Словото
. - !
След което няма да е проблем осмислянето на редиците като две самостоятелни, но взаимно свързани и допълващи се опозиции-градации. Вървейки в добрите стари иманентистки коловози, ентусиазираният изследовател ще изпонапише маса страници, взрени в проблема за раздвоението и единството и, ако се намери кой да го издаде, ще увековечи името си на ползу роду.
Всичко това обаче ще направи с характерното за българските литературоведи пренебрежение към графиката на изследвания текст. Въпросният анализатор ще забележи, разбира се, “пълното” сходство в графичното оформяне на двете строфи /освен ако недовижда с едното хубаво око/. Защото пак в добрите стари традиции ще присъединява и отделя паратекста от текста и ще умува над раздвояването му в посока навън и навътре, докато направи читателя разноглед.
Но нека вменим на този анализатор още едно око – за разнообразие. Какво ще види то?
Това, че текстът – целият текст, без високоумства по въпроса е или не е заглавието част от него – се състои от седем графични реда, без да броим нулевите редове. /Предпочитаме понятието ред, защото тук може да се завихри интересен спор дали заглавието може или не може да е стих – а то може и двете също тъй хубаво, колкото са хубави очите на анализатора./ И тяхната геометрична среда, ако се предоверим на Евклид и си запушим ушите за Айнщайн, е е манастирът. Което ни предизвиква да гледаме на текста не точно като на постъпателна структура /както би постъпил сравнителният анализ на двете строфи/, а да пристъпим към следното многозначително и подозрително съредяване:
Пост скриптум – е Словото!
Както и на останалите стихови единици в съответната последователност, с всички следващи от това смислопораждания.
С риск напълно да направим от единния читател раздвоен – и разноглед - ще отбележим нещо, което иманентният анализ би трябвало да е изяснил преди нас. Названието “Пост скриптум” само по себе си е делителна ос, която прави стихотворението добавък към един “липсващ” текст – и това ново деление, този път не катоптрично, а агонално, заплашва да подтикне читателя към размисли /и може би реконструкция/ на това “липсващо звено” по пътя от словесната коацерватна супа към литературния текст. А подобни метафизични рекон-струкции са повече от опасни, защото не са иманентистки, т.е. “наши”. Затова и ще си затворим за тях двете хубави очи.
Да обобщим - в худо-жествения текст осите на “симетрия” често са повече от една – и не ни е нужен палиндром, за да го забележим. Чудесен пример за това е “Ледена стена” на Яворов – всеки неразумник, нагърбил се със самоубийствената задача да направи иманентен анализ на тази творба, ще забележи, че произволно може да я “сече” по хоризонтал, вертикал, диагонал и т.н. Повече от една са осите на симетрия и в “Две хубави очи”, щом сме заговорили за очи, и Добрин Добрев на практика го отбеляза отдавна. Нещо повече – подобни оси не винаги са графично очертани, а могат да са продукт на дискурса. Има ги и в настоящето /нелирично/ изложение, ако авторът му не е объркал съвсем принципите, по които се правят неща с думи.
Завършваме със смътната надежда, че многото “оптики” – и очи – не са забъркали безвъзвратно конците на нашата “интерпретация”. Спомняме си, че преди изпита ни по старобългарска литература /или книжнина – “As You Like It”/ сред колегите като виц се разпространяваше дълбоко символичното портретно описание на Александър Македонски от “Александрия”-та. Там, казват, пишело, че едното око на Александър гледало нагоре, а другото било синьо като гълъб. Което, като се замисли човек, незле може да се приложи и към родното ни “литературоведско” писане, следователно – и към това изложение. А. Б.
ЗАКАЧКА НА БРОЯ
Един литературовед връхлита в полицейския участък и започва да разказва, че са му продали фалшиви доларови банкноти.
-Как стана това? – пита го дежурният полицай.
-Един ром на Женския пазар ми продаде банкнота от $163.
-И по какво познахте, че е фалшива? –пита интелигентно полицаят.
-Ами когато се прибрах вкъщи забелязах, че е отпечатана само от едната страна… J
АЛЕФ
Вестник за любословие
РЕДАКТОРИ:
І мускетар: Андрей Бобев
ІІ мускетар: Кристиян Слав
ІІІ мускетар: WANTED DEAD OR ALIVE
АДРЕС:
София 1700
Студентски град
Бл. 42, вх. Б, стая 132
Няма коментари:
Публикуване на коментар