Цена 400 лв. Година I, бр.3
В началото бе Словото.
След това сме ние…
УВАЖАЕМИ ЧИТАТЕЛЮ!
Въпреки трудностите, третият брой на “АЛЕФ” е вече факт - за съжаление на някои. Ние най-сетне успяхме да направим своя пръв нередак-торски брой. Изказваме огромна благодарност на двете момичета, които се “жертваха” за страниците на нашия вестник. Фактът, че получаваме матери-али и от провинцията, много ни радва. “АЛЕФ” е създаден, за да даде шанс на студентите. Използвайте този шанс! Oткриваме словодарителна кампания `99!
И вторият брой на “АЛЕФ” съдържаше някои правописни грешки, за което молим да бъдем извинени.
Все още около нас витае въпросът какъв е смисълът от съществуването на нашия вестник, но първоначалната ни концепция не позволява дори да се опитваме да отговаряме на подобни питания. Въпреки че сме все още малко познати, идеята “АЛЕФ” е наистина уникална за времето, в което живеем – време на масова културна порочност. Ние се опитваме да отстояваме на нашите страници ценности, които за повечето хора са вече отживелица. За нас науката е преди всичко морално занимание. След като не можем да влезем с “гръм и трясък” в строго охраняваното българско, не въздушно, а научно, пространство, защото не сме достатъчно лъскави и блестящи, ние си създадохме зона със свободен достъп за всички, които могат и искат да работят за Словото (да не се бърка със Словоблудството!). Ние имаме своя вестник и своята концепция. Доказахме, че можем. Ти, уважаеми читателю, имаш своя вестник и своите идеи. Остава само да докажеш, че можеш. Предоставяме ти редовете на нашия трети брой, след което ти, Читателю, си НАРЕД!
А сега за критериите, по които приемаме читателските работи. Засега неволята ни принуждава да печатаме всякакви редакторски глупости в размер максимум 5 стандартни машинописни страници. Съзнаваме, че някои от публикациите не казват нищо ново; но съгласете се – всяко начало е трудно. Ако желаете да четете нещо по-добро, отърсете се от академическия мързел и го напишете! С удоволствие ще го публикуваме.
И още: един от редакторите, Андрей Бобев, по обективни причини не може да изпълнява задълженията си. Затова го изстъргваме от списъка на мускетарите и от отговорен редактор го обявяваме за безотговорен такъв. Призракът му обаче ще продължава да броди по страниците ни – надяваме се, по-плодотворно от онзи другия, дето бродеше из Европа… А кой знае, живот и здраве, може и да го споходи късметът на четиридневния Лазар!
Иван Радoев – Създателят на връзката между световете.
“Предсмъртие”, “следсмъртие” и “вечност”.
Смъртта като “чудото на свързването”
Човекът е част от цялото, както земята е част от безкрайността на Вселената. Животът е частица от вечността, както и смъртта, както и това след нея. Нищо не съществува отделно, самостоятелно. Връзката между нещата е това, което ни дава силата за живот.
Много хора не осъзнават това и се опитват да същест-вуват сами за себе си. Те са като рееща се във въздуха прашинка, която остава безкрайно учудена, когато вятърът я раздроби на безброй частици.
Има хора, които не се затварят в себе си и рано или късно разбират истината за безкрайността на свързването. Те разгадават Вселената и притежават нейната сила като част от самата нея.
Има хора, които пишат за това. Така те дават образ и душа на извечната свързаност. Те създават връзката между световете отново, за да отворят очите на незрящите. Иван Радоев е един от тези създатели.
Той пише стихотворението си “Свързване”, за да събере в него всичко същест-вуващо, всичко вечно, всичко безкрайно и себе си.
Целта на настоящата разработка е да изясни следния проблем: какво всъщност е това “свързване”, за което пише Радоев?
В началото стои “азът”, човекът. Нишката на свързването минава през целия му живот, който е времето, дадено му за доказване на собственото съществуване. И когато дойде смъртта, връзката не се прекъсва, напротив - тя е един от основните компоненти на “голямото свързване”. Тя е пътят към другия свят, който също е част от цялото. Една голяма част, която свързва човека с космоса и му подарява вечността. Крайна точка няма. Останалото е безкрайност.
Тръгвайки по пътя на “голямото свързване”, Радоев всъщност тръгва от себе си. Той знае, че трябва да разбере собственото си “аз”, за да може да се превърне в начална точка, в част от цялото. Самоанализи-райки се, той достига до осъзнаването на своята обикновеност и незначителност, до съмнението, че изобщо трябва да съществува. Той не е герой, не е завоевател, нито убиец или самоубиец. Той е забележим с нищо. Но за да останеш обикновен, да не се превърнеш в герой, който наранява или се самонаранява, трябва да притежаваш може би по-голяма сила от силата на “забележимите хора”. Радоев знае, че за да останеш обикновен, трябва да имаш силна душа, която да може да приеме твоята незначителност. Той я има. Той е просто човек, постигнал наистина “човешкото”. Но това само по себе си е нещо нищожно, което пък довежда мисълта до въпроса “какво правя още тук?” Човешкото в неговото незначително съвършенство е постигнато. От тук нататък целта е друга.
Много интересно е опре-делението на Радоев за живота – “Между един вик е една въздишка”. Това е началото и краят на времето, което се дава на човек, за да “съобщи своето име”, да заяви присъствието си в света. И докато докаже, че съществува, идва времето на смъртта:
Изтънява в регистъра моята нишка -
време е, чудо! Вземи ме!
Не смъртта като нещо ужасно, не като нещо нормално и неизбежно, а като смърт-свързване, смърт – “чудо”. Не животът, а смъртта е “чудото” за Радоев, защото тя може да осъществи желаното свързване между световете. Тя е вратата към вечността и минавайки през нея се достига желаното съвършенство.
Слизайки духом, човек може сам да реши кога е дошло неговото време, кога е изпълнил мисията на самодоказването и кога трябва да се случи “чудото” – смърт. Радоев е такъв човек и затова има право да призове смъртта. Той я е приел и разбрал, и - уморен от живота, който му е донесъл само загуби - пожелава тя да го “вземе”. Той иска нишката от пушека на “дългата цигара” да се превърне в част от “голямото свързване”.
Различни са лицата на живота за Радоев:
Време е да опиша една дъга
от земната палуба –
да свържа моя свят с оня.
Ето го момента на смъртта, момента на свързва-нето. Но сигурността на успеха не е пълна; усеща се опасността на “скъсаната верига”. Котвата (която може би е самият той) ще бъде хвърлена, но ако веригата й наистина е скъсана, корабът – живот ще продължи нататък. След смъртта връзката с живота може да се прекъсне и свързването да се окаже невъзможно.
Страхът на Радоев не е страх от смъртта, а страх от загуба на връзката с живота, от неуспех. “Аз не искам да се отроня!”, защото “Един живот не ми стига” и достатъчна ще бъде само вечността.
Достигнал времето на “чудото”, поетът отново се връща назад, за да види какво оставя зад себе си. Той живее на границата между две епохи (“последните дни” и “първите дни”) и приема и двете, но вече отминалата е истински негова. Той се е приспособил, но не съвсем. Чувството за справед-ливост не му позволява да плаща чужди грешки, да плаща бъдеще-то със своето минало. Защото иска да притежава и двете.
Интересно е виждането на Радоев за неговата роля в “голямото свързване”. За него тя е полезността. “Имам работа, /и макар да ме няма …” И той е сигурен, че дори и след смъртта си ще бъде полезен, защото негови ще са сънищата на хората, в които “ще пее”. Тази негова увереност идва от конкретното му самоопределе-ние:
Аз съм цвете, поникнало в камък -
усмихнато срещу суховея!
Той добре съзнава из-дръжливостта си и голямата си душевна сила, с които усмихнат устоява на трудностите на живота. От това осъзнаване идва и увереността му, че може да осъществи желаното свързване, ако то изобщо е възможно.
След самоопределянето идва и времето на слугуване, което се оказва самопризнание:
Сбогом!
Бих могъл да пикая на вас,
но ви обичам,
обичам,
обичам!
Радоев съзнава превъзходството си над останалите и ясно го заявява, но заради любовта не унижава с него, не причинява болка. Той обича хората и това е най-силното чувство, което притъпява всички други и обуздава гордостта му.
На сбогуване той оставя на тези след него “наследството” си своя глас, своите стихове. Така той не губи връзката с живота, защото “завещава”:
Завържете на шиите си моя глас -
Иван Радоев се наричам!
Гласът му ще бъде връзката между световете, нишката между него и живите. Гласът му ще отвори очите на незрящите за истината на “голямото свързване”.
И тук той отново се връща към самоопределянето, за да оправдае отиването си отвъд. Неполучил желаното признание, той отива да “бере лаври” отвъд, откъдето светлината му ще показва пътя на живите, “защото съм дума, която свети”. Едва след смъртта той ще бъде оценен, защото едва тогава започва истинската му мисия, за която ще получи признание, защото ще бъде разбран.
Краят на “Свързване” е поглед, обърнат към отвъдното, описание на това, към което се стреми поетът:
Там препускат върху динозаври
дедите ми и развяват комети.
Това е “следсмъртието”, точката след умирането, която обаче не е крайна, а отправна, защото “дедите” “развяват комети”. Тя е началото на космическото, което, свързано със земното, е абсолютната безкрайност.
Така Иван Радоев създава (или пресъздава) съвършената връзка между световете – земен – “предсмъртен”, отвъден – “следсмъртен” и космически – вечен. Смъртта се оказва центърът, ключът към съвършенството и безкрайността. Тя е “чудото” на свързването, началото на абсолютното съвършенство на вечното съществуване, в което човек има всичко.
Ива Спиридонова
София
АНЖАМБМАН
По времето на Романтизма се налага едно доста необичайно явление, противоречащо на порядките в текста. Както знаем, до тази епоха всеки стих е започвал с главна буква, без значение дали представлява ново изречение или не. Романтиците разчупват нормите, като разкъсват поетическите си текстове – разделят една обща синтактична информационна цялост между два стиха /в края на единия и началото на другия/. Това разделяне или несъвпадение на краестишната и логическата пауза се нарича анжамбман /от фр. еnjambement – “пренос”/. Например:
Да можех и днес, окрилен
от прежните нежни мечтания,
с великата жажда за ден,
за нови и нови познания…
Тук ясно се вижда анжамбманът. “Окрилен” семантично принадлежи към втория стих, а се намира в първия. Чрез това художест-веното внушение се променя, защото интонационното ударе-ние се поставя по нов и интересен начин, разчупвайки нормите. Така се подчертава смисловото и емоционалното значение на думата “окрилен”.
В литературата се наблюдават три вида анжамбман. Разглежданият дотук е стихов, поради това, че лексемата принадлежи семантично на един стих, а се намира в предходния.
Друг много интересен вид анжамбман е сричковият. При него наблюдаваме разкъсване на една лексема на отделни морфеми:
Бро
е
ни
те
си
земни мигове.
Всяка сричка предста-влява отделен стих. Това се прави с цел адресатът да вникне във всяка отделна морфема и да усети логическата пауза по-лесно.
Строфичният анжамбман се наблюдава много рядко. За да бъде постигнат е нужно авторът да подходи много внимателно. В противен случай се допуска неточност и неяснота в поетическия текст, вместо внушението да се подчертае. Пример за строфичен анжамб-ман може да се посочи в стихотворението “Слънчогледи” на българския класик Димчо Дебелянов:
Кому бе нужна моята съблазън?
Защо съм обнищен, защо наказан –
не знам. Неведа черна заслони
бездънното небе на мойто Време
и то ми праща днес нощи и дни,
които само Тя ще ми отнеме.
Цялата втора строфа е логическо продължение на предходната, но авторът ги разделя, тъй като информацион-ното натоварване на двете е различно. Разкъсвайки едно цяло, Дебелянов получава две нови, които засилват смисловото значение на текста.
Ирена Минчева,
Шумен
Бел. ред. Анжамбманът се среща още в античната и средновековната поезия, но авторката правилно отбелязва, че романтиците го налагат като характерен поетичен похват.
ОБИЧ И ПРЕЗРЕНИЕ В ЕДНО СТИХОТВОРЕНИЕ НА МИНКО МИНКОВ
Сърце, в което има любов, лесно се обижда.
Оливър Голдсмит
Стихосбирката на Минко Минков “Лирика” изявява едно време, спряло “напук на всяка диалектика”.
Внимание привлича една интересна лирическа миниатюра. Ето я:
Студът край мен звъни кристално,
звъни в ушите и сърцето,
звъни безкрайно и банално –
гравира се върху лицето.
И в него чувам педантично
звъна на бавно умъртвение,
във който сякаш символично
звъни и твоето презрение.
Нека погледнем към миниатюрата в един нестан-дартен и доста телеграфен стил.
Между лирическите Аз и Ти стои – и звъни, звъни, звъни – повторително и безкрайно – студът. Аз се появявам в първия стих на първата строфа, Ти – в последния на втората, помежду ни – хиатусът на студа и “твоето презрение”. Ти не си назован(а) – мъж или жена; но си поместен(а) в цикъла “Обич” (първият от трите по 12 стихотворения в стихосбирката) и Аз решавам, че Ти си Тя, макар и болезнено раздвоена между Тя – Единствената и Тя – Коя-да-е. Студът изпълва макро- и микрокосмоса (“звъни в ушите и сърцето”); но ако студът “в ушите” не е нищо по-сериозно от ангина, студът в сърцето е “бавно умъртвение”, затворило стиховете на първа и втора строфа в студен пръстен. Една ситуация, която е тъй често срещана и за която може би Аз съм говорил на Теб толкова много (или малко), че за Теб тя е вече “банална” – с безкрайната (анафорична) повторителност на звъна, с непреодолимата проникнатост от студа, с педантичната фаталност на бавно отмерваното време: тик-так, звън-звън, неударена-ударена сричка, неударена-ударена… И в болезнената напрегнатост между сегашност и безвремие – едновременно тъй банална и тъй уникална – Моят изказ се разкъсва между желанието да Ти открия нещо и страха (от “твоето презрение”) да го направя; затова Аз го казвам, недоказвайки. Аз разчупвам “баналното” още в първия стих: студът не изглежда кристално (прозрачен), а звъни кристално: акцентът е върху противопоставянето казано-неказано, чуто-нечуто, не върху видимо-невидимо. И тази кристална баналност е тъй необикновена, та би трябвало да видиш групирането на римите в семантични гнезда: по двойки (abab) и по редици – редица на външното (банално, лицето, педантично, умъртвение) и редица на вътрешното (кристално, сърцето, символично, презрение). Виждаш ли как вътрешното “обгръща” външното? Външното – за Мен това си Ти (“твоето презрение”, студът), а вътрешното – Аз (символичното сърце).
Студът, звънът се “гравират” върху лицето с белезите на старостта. Чие е лицето – Моето или Твоето, или и двете? Но чието и да е, бръчките не са изсечени, те са филигранно гравирани. Лицето е загубило своята телесност, превърнало се е в обработваема повърхност: гравира се върху дърво, метал… Лицето ни е станало маска – банална маска. И Твоето презрение – чрез звъна – се е гравирало върху лицата – Моето и Твоето; и двамата носим гравираната маска на презрението с педантичността на бавното умъртвение. Старостта на гравираното лице е “налепена” върху сърцето – може би младо, Аз не казвам…
В какво “чувам педантично // звъна на бавно умъртвение” – в студа или в лицето? Отдалечеността между първите стихове на строфите разколебава тяхната темо-ремна верижност и не е ясно – в студа (следователно – в сърцето) или само в лицето настъпва това умъртвение? Външно и вътрешно са се смесили и това носи катастрофична заплаха за фикционалния свят, в който Ти и Аз битуваме.
Но онова, което за сетен път раздвоява лабиринтите на семантиката, умножава ги и ги усложнява, това е симво-личността на твоето презрение. Как да разбирам тази символичност? В смисъл, че то е тъй всепроникващо, та символично присъства в звъна, или в смисъл, че то – презрението ти – е символично, нереално? В стихотворението отговор няма да намеря – задача на литератур-ната творба е да излъже своя възприемател, а задача на средно интелигентния възприе-мател е да се престори на излъган. Анализът връща в обратен ред по стъпките на рецепцията. Аз чета, като че Те има в цялото произведение – а Ти всъщност синекдохично се мяркаш само в последния стих – като Фортинбрас, за да прибереш труповете. Един след друг – и един в друг – са положени стихове и смисли: звънът на студа, “в него… звъна на бавно умъртвение”, “във който… звъни и твоето презрение”… Вложени един в друг, трите звъна щрихират по три пласта на Аз и Ти – все по-вътрешни и по-съкровено измръзнали. Кои от тях са маски, “гравирани” върху лицето и сърцето, и кой от тях е истински? А има ли изобщо истински или и трите са “символични”?
Умножествяването на смислите е понятно, ако видим мястото на творбата в цикъла “Обич” на взаимоотношенията между Мен и Теб. Стихотворението е шесто от дванадесетте – в средата на цикъла, от едната му страна:
И ще се търсим двамата като
птиците,
загубили се в дъжда…
А от другата:
Аз те загубих, обич моя,
в деня, във който те намерих!
В болезненото раздвоение между казано и неказано, между намерена и отново изгубена обич, в което несбъдналият се сватбен звън звучи като погребален, Аз съм обхванал Теб, но и сам съм обхванат от непробиваемия обръч на студа (“Студът край мен…”), който Ти излъчваш; той Ме изпълва (“звъни в ушите и сърцето”) и води до “бавно умъртвение”. Педантичността на този разпад неумолимо – и банално – руши градежа на общото ни фикционално художествено пространство с онази необ-ходимост, каквато е Ананке за европейката Есмералда и циганина (пардон, рома) Квазимодо. Презрението остава да звъни в пространството между Мен и Теб – твоето презрение. Краят на творбата “тежи” от неизречености и едновременно с това ги изрича.
Тази “интерпретация”, която Аз поднасям на Теб, е твърде некадърна. Изглежда повече заплетох, отколкото разплетох паяжината на смислите, но нека това бъде един пример как не трябва да се интерпретира.
Андрей Бобев,
Русе
АЛЕФ
Вестник за любословие
РЕДАКТОРИ:
Кристиян Слав
Магдалена Абаджиева
Casper the Ghost
АДРЕС:
София 1700
Студентски град
Бл. 55, вх. А, стая 516
Няма коментари:
Публикуване на коментар