Зелената кесия

ЗА “ЗЕЛЕНАТА КЕСИЯ” И БИБЛЕЙСКО-ЛИТУРГИЧЕСКИТЕ МОДЕЛИ В РОМАНА “ПОД ИГОТО”

Андрей Бобев

Когато дякон Викентий се оказва изненадан в своята нощна кражба от отец Йеротей, той коленичи пред стареца и повдига умолително ръцете си. Този жест отключва верига от важни за разбирането на смисъла детайли, изграждащи мрежа от библейско-литургически алюзии. Появата им в текста е постъпателна, а постигнатият ефект на внушението може да се определи като резултат от тяхното свободно натрупване. Тъй като двете линии се преплитат и взаимно обуславят, разделното им системно представяне е невъзможно.

Самото име на отец Йеротей се етимологизува от две грц. думи: ι̉ερός, богата на значения – велик, могъщ, огромен, чудесен, свещен, и θεός, бог. За запознатите с християнското богослужение това име вероятно навява асоциации с величавия православен химн Святий Боже, святий крепкий, святий безсмертний, помилуй нас. Коленичилият пред стареца Викентий заема поза, определяна често като молитвена или адорационна, но в контекста на тази глава тя носи внушението за изповед – най-съкровеното от християнските тайнства. В скута на младежа още стои зелената кесия, из която той е изсипал жълтиците, преди да ги прехвърли в джоба си. Когато старецът Йеротей пита “Откога окаяният сатана е влязъл в душата ти?”, пред очите му е именно тази сцена – дяконът с кесията в скута му. Несъмнено калугерът търси обяснения на действията на йеродякона чрез новозаветния мотив за кражбата на Юда от кесията с общите пари (Иоан 12:6). Влизането на сатаната в душата на Викентий също е само алюзия за случилото се със самия Христов предател (Лука 22:3). Пред тази разтърсваща гледка калугерът търси защита на душата си, изричайки кратка молитва: “Боже, свети Исусе Христе, прости мене грешнаго!” – която всъщност представлява модификация на най-кратката християнска молитвена формула – Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй мене грешнаго!

Дотук Вазовият повествовател сплита в едно две нишки – на новозаветната сюжетика и на литургическите последования. Натрупванията в тази посока продължават с описанието на външния вид на Викентий – главата на посрамения йеродякон виси “като пречупен клон” – според една от евангелските версии клонът, на който се самообесва Юда (Мат. 27:5), се прекършва, и той пада, тялото му се разкъсва през средата и вътрешностите му се изсипват (Деян. 1:18). Но виждайки отчаянието на младежа, отец Йеротей му дава възможност да обясни постъпката си – в буквален превод фразата “яко тат нощний” означава “като нощен крадец”. Темата за крадеца е многократно подновявана в Новия Завет (Мат. 24:43; Лука 12:33; Иоан 10:1 и др.), като на кражбата на материални ценности е противопоставено Божието слово, което дарява нетленното богатство на душевното спасение. Но в този случай яко тат нощний е точен цитат от 1 Сол. 5:2: “...защото сами вие твърде добре знаете, че денят Господен ще дойде тъй, както крадец нощя.” Тоест Второто пришествие на Христос и Съдът над праведни и неправедни идва неочаквано – и неотменимо. Разглеждан в този новозаветен контекст, въпросът на стареца Йеротей не представлява обвинение към дякон Викентий, а му дава възможност да оправдае своето действие, да изповяда своя евентуален грях. Моделът на изповедта е продължен с поредицата от въпроси на калугера, които по същество повтарят най-важните въпроси, с които духовният отец напътства изповядващия се по време на тайнството покаяние. Отговорите на младия дякон двукратно перифразират формулното начало на изповедта в православното тайнство: Прости ми, отче, защото съгреших... Най-сетне, търсейки убедителен довод за своята чистосърдечност, Викентий се кълне “в светата кръв Божия” – тоест в причастието. Колкото до отговора на отец Йеротей, че негови наследници са “младенците болгарски”, то той напомня както на мъченическата съдба на избитите от Ирод младенци, така и на Христовото обещание, че децата ще наследят Царството Небесно.

Този модел на преплитане на новозаветни мотиви с литургически алюзии, които са били очевидни за всеки читател-християнин във времето на поява на романа, продължава и по-сетне, но неговия анализ читателите могат да довършат и самостоятелно. Специфичният библейско-литургически “код” може да бъде “разчетен” и в други отрязъци от романовото действие. Като най-интригуващ елемент от този смислотворен механизъм в разглежданата глава може да се посочи специфичната употреба на глагола потребисвам – “Вземи колкото пари са нужни и потребисайте ги...”. Този глагол има изключително книжна употреба, при това в съвременния български език се употребява само в една ситуация. В случай, че след завършване на тайнството причастие в св. чаша (в потира за причастието) има останали още от Христовото тяло и кръв (комката), свещеникът е длъжен да ги погълне и в никакъв случай да не ги изхвърля. Това именно поглъщане на причастието от свещеника се нарича потребисване и друга употреба глаголът и производното съществително нямат в българския език. Това е само един от недвусмислените маркери за съзнателно търсеното от повествователя литургическо внушение – участието в националноосвободителната борба е осмислено като тайнство, като изповед, като причастие, то придобива библейския смисъл на достигане на Небесното царство.

Бележката се привежда с незначителни изменения спрямо публикацията в "Училищен вестник на СОУ "Христо Ботев" - Русе", Русе, 24.05.2007, стр. 2.