ЗАД КУЛИСИТЕ НА “ЕПОПЕЯ НА ЗАБРАВЕНИТЕ” - ЕДНО ЗАБРАВЯНО ПРОИЗВЕДЕНИЕ
Андрей Бобев
Проправяйки път за своето собствено гледище през барикадите от литературнокритически статии около “Епопея на забравените”, читателят неминуемо ще се сблъска с това, че едни от произведенията, включени в нея, са обикнати от критиците, а други са изтласкани встрани. Повечето изследвания се основават на “представителни” стихотворения като “Левски”, “Опълченците на Шипка” и пр., докато други произведения - като “1876” и “Волов” - търпят незаслужено пренебрежение. На тях се гледа едва ли не като на “случайни” творби. Че у Вазов няма случайни неща, ни убеди едно скорошно изследване [1]. Затова и този опит за анализ ще подходи към своя обект - стихотворението “Волов” - с убеждението, че това е неслучаен текст с неслучайно място в целостта на “Епопея”-та.
Преди всичко имам чувството, че на “Волов” трябва да се гледа като на една жива картина [2]. Този особен “жанр”, който днес е почти забравен, а някога е бил не малко популярен (например съпругата на цар Фердинанд го поздравила за един празник с такава жива картина, самият владетел също се снимал в такива “постановки”), представлява група от хора, въплътени в определени роли, които заемат някаква неподвижна позиция - като изобразени на картина. Този “жанр” носи в себе си, от една страна, качествата на картината и на фотографията (защото обикновено се заснема с фотоапарат); от друга, носи свойствата на един драматичен фрагмент. В потвърждение на това “Волов” е единственото произведение от “Епопея на забравените”, в което имаме драматически, а не лирически диалог. И все пак - този драматически ефект е нефункционален от театрална гледна точка, той е също така малко-много външен и неприсъщ както на лириката изобщо, така и на “Епопея”-та в частност. Затова и тук ще използвам понятия като драматически, жива картина и др. с немалка доза условност.
Жива картина с цар Фердинанд. Източник: http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=797481
Първото изречение на произведението въвежда в една драматична ситуация, описва, така да се каже, сцената на драматическите действия: “Те бягаха, бледни, пред дивата сган”. Веднага трябва да се отбележи, че това е първото и последно споменаване на противника-поробител в творбата. Докато в повечето стихотворения от “Епопеята” поробителите са активно действащи лица, тук вниманието на говорителя е съсредоточено върху една драматическа ситуация, породена не само от безизходността на ситуацията, а и от душевното състояние на героя, от овладялото го чувство на безнадеждност. След като е спомената, “дивата сган” не се явява на сцената на действието; тя присъства, тъй да се каже, зад кулисите - без пряко да влияе върху подреждането на драматическата картина, но съществувайки като естествена предпоставка за него. Това първо изречение изразява някаква процесуалност (“Те бягаха…”), която предхожда застиването на действащите лица в жива картина. С един бегъл “щрих” и изобразена голяма част от “сценичната” ситуация - относителното разположение на героите в пространството, драматичността на противопоставянето между две групи герои - “те” и “дивата сган” и пр.
Второто важно нещо, което откриваме в първия стих, е описанието на въстаниците. Не е уточнен броят им, не са споменати имената им, не е обяснена причината за тяхното бягане и външен вид - все неща, които са типични за лириката и може би отчасти биват пояснени от контекста, в който се явява творбата и от обяснителната бележка на Вазов, ала “тук и сега” - в системата на творбата - това премълчаване е значещо. На фона на общото обезличаване изпъква “Волов, юнакът”; и все пак той се откроява не срещу, а из числото на бягащите. А те са характеризирани всъщност само с една дума - “бледни”, чиято важност е очертана ясно с нейното обособяване. “Бледен” не е случайно прилагателно в развоя на българската литература; дори бихме могли да си позволим грубото обобщение, че има периоди, в които то се среща в нея по-често, с по-висока емотивна натовареност дори, отколкото в други. Литературните герои, които са съвременници на тези от Вазовата “Епопея”, обикновено не са “бледни”. Но бледни в “Епопея”-та са Раковски, Михаил Жеков, Бенковски, жената на Кочо, Каблешков, Паисий, зората (в “1876”). Тази бледност, която откриваме поне в седем от дванадесетте стихотворения, има не едно значение. Вдъхновението на родолюбивия плам, пророческият взор в бъдещето, ужасът от зверствата, решителността на героизма, неотвратимостта на съдбата, последната съпротива на съкрушения, но непобеден роб - всичко се смесва в нея. Покрай други многозначителни във Вазовото творчество думи като “тъмен”, “луд” и пр., “бледен” също образува свое семантично гнездо, обраства с допълнителни значения, които няма да открием в нито един речник. Всички те в една или друга степен се актуализират и в разглежданото произведение.
Вторият стих на произведението започва със съюза и: “И Волов, юнакът, цял в кърви облян…” Това и, на пръв поглед съчинително, е всъщност граничната линия между процесуалността и живата картина; то е, така да се каже, ръб, в който се срещат перпендикулярно платното на сценичния декор и плоскостта на самата сцена. Съюзът и бележи една промяна на фокуса - преместване на вниманието от фона към действащите лица. “Волов” е първото собствено име, което се явява в произведението; неговата важност се подчертава от това, че и произведението носи същото име. Анализът не би могъл да отбегне думата, с която е определен героят: “юнакът”. Търсеното от произведението внушение за героизъм е постигнато чрез приобщаващото, българско определение “юнак” - за разлика от друго едно, също обикнато от Вазов: “херой”. Но този юнак е и “юнакът” - познатият ни юнак, нашият юнак, единият (едничкият) юнак. И този юнак се представя пред читателя в един съвсем юнашки вид: “цял в кърви облян, // извика…” Между тези няколко думи, принадлежащи на два отделни стиха, съществува плетеница от взаимнозависими смислопораждания. Страданието на героя е внушено с това, че той е цял облян в кърви; множественото число кърви (вместо кръв) показва не само голямото количество изтекла кръв (и може би множество рани), но и неговото юначество; най-сетне, в момент на толкова голямо лично физическо страдание героят не извиква от болка, а вика за… - по-долу ще видим за какво. Глаголът извика внася последен щрих в тази картина: юнакът не шепти, не говори, а вика и неговият вик носи белега на юнашкото, усилва и разгръща значението на извиканите думи. В “Епопея”-та героите рядко прибягват до обикновена реч. Най-често те викат, реват: Паисий “викна високо”, Миладинови “викнаха силно”, Раковски “викна пръв”, Хаджи Димитър “ревеше”, Столетов “ревна гороломно”… Най-често по същия начин се изразяват и враговете. Не са много случаите, в които тяхното говорене е слабо, неуверено, дори отчаяно: Бенковски “от време на време издумва: “Напред!”, братя Миладинови “шушнеха тихо с гаснееща сила”. Стихотворенията, в които героите говорят спокойно, сдържано, са малка част от “Епопея”-та и това също определя тяхното особено място в цикъла, неистовата сила на героите, които в мигове на върховни изпитания могат да рекат нещо, което напира да бъде изкрещяно - Левски, Кочо; същото се отнася и до онези, в които героите “мълчат” - например Каблешков в едноименната ода. Волов се присъединява към оная група Вазови герои, които извикват своето верую, своето пророчество-молитва, своя завет.
Волов извиква. Кои са неговите първи думи? - “О, Боже!”. Този повик издава един копнеж до получи отговор - небесата да се разтворят и Бог да види сполетялата го трагедия. Той побира в себе си и страха, и негодуванието от Божията безучастност [3]. Но Бог не отвръща и Волов смъква своя поглед към земята, за да види, че тя се е превърнала в ад. “Подвигът пропадна” - тези думи са и противоречиви, и единни в своя смисъл от позицията на днешния читател. От една страна, подвиг наричаме само някакъв сбъднал се акт на героизъм - обективно погледнато, не може да има несбъднал се подвиг. Провалът е подвиг само ако той е утвърдил нещо друго, показал е нещо важно, което в нравствен план стои над очаквания резултат. Но, от друга страна, в перспективата на днешното (а явно и на Вазовото) мислене именно в пропадането на подвига се състои неговият героизъм. Потушаването на въстанието е онова, което го освещава и което го прави различно от други въстания в българската история [4].
Но за героя на стихотворението нещата не стоят така. Той няма надежда за спасение, затова пита само: “Къде да се скрием от безславна смърт?”. Има два начина да се избегне една беда - да избягаш от нея или да се скриеш от нея. Бягството (“Те бягаха…”) не успява, героят търси начин да се скрият. В своите думи Балканът отрича и двете възможности - той не предлага “ни завет, ни път”. Градът и Хижата пък противопоставят на двете (не)възможности други две - бесила и проклятия. Балканът казва “нямам”; Градът и Хижата - “имам”. Те сякаш подмамват героя с това, което имат и предлагат - и това всъщност е смъртта, която той сам желае. Но това е двойна смърт - бесила и проклятия, смърт физическа и нравствена. Поетото задължение да не паднат живи в ръцете на потисника е за апостолите на Въстанието не само клетва на революционната организация, но и нравствен принцип. Всъщност, за да бъдем честни, трябва да отбележим - за тази революционна клетва творбата нищо не казва - и това е един от примерите за това как единствено вписването на “Волов” в тематичната, историческа и пр. “рамка” на “Епопея”-та и авторовата пояснителна бележка доминират прочита на творбата, която взета сама за себе си развива други, по-широки културни смисли [5]. Не липсва и изкушение този нравствен принцип да бъде нарушен - и Градът, и Хижата имат това, което героите търсят - смърт. Но смъртта носи проклятия заради неизпълнението на клетвата - тя е двойна смърт. Единствена Янтра предлага своите обятия - и завет, и път за безнадеждните. В думите й има нещо, което се среща за пръв и единствен път в произведението, а известно е, че единичността в художественото произведение може да бъде не по-слаб сигнален “маяк” за читателя, отколкото повторението. За пръв път в стихотворението срещаме обръщение към героите. По същество това е може би и единственото истинско обръщение в него - значенията на “О, Боже!” като че ли натежават към възклицанието, към междуметието [6]. Това обръщение е осъществено с прилагателното “нещастни” - и няма как да не усетим как неговото емоционално звучене се разминава с емоционалната доминанта на стихотворението, пък и на цялата “Епопея на забравените”. Героите са нещастни - и това никак не звучи като “героите са уморени”. Между бледни, сплашени, силни, големи, бедни, мъртви (в смисъл “примрели”), тъмни, слисани, луди и пр., и пр. определения, които изобилстват в “Епопея”-та, от една страна, и нещастни, от друга, има както голяма прилика - всички те носят в една или друга степен някакво негативно емоционално внушение,- така и огромна разлика. Нещастни малко-много пренася погледа в сферата на личното изживяване, на личната драма. Сгушен нейде между “обобщителното” стихотворение “1876” и “Опълченците на Шипка”, този особен поглед не се забелязва лесно - и все пак не би трябвало да бъде подминаван. В историята на литературата ни той е мост към други произведения, например “Удавници” на Асен Разцветников. В историята, която разказва “Епопея на забравените”, той е мост между величието и трагизма.
Подобно “разведряване” в завършека на стихотворението не само не е прецедент в “Епопея”-та, дори напротив - в повечето от стихотворенията можем да открием една положителна по своето внушение поанта, в която трагично и героично се преплитат в неделимо цяло.
След като, условно казано, сме разгледали бегло стихотворението от началото до края, иде ред да се върнем назад - отново да се спрем върху някои негово по-важни особености, които не могат да проличат при “линеен” анализ.
Творбата на Вазов е изградена върху верига от противопоставяния. Ще се опитам да ги предам схематично:
| Те, бледни | дивата сган |
| О Боже! | О адска измама! |
| Подвигът | пропадна |
| надежда | няма |
| Балканът | Янтра |
| Градът | Хижата |
| завет, път | бесила, проклятия |
| горе | долу |
| мъжки род | женски род |
| движение | статичност |
Ако се вгледаме, няма как да не забележим, че в крайна сметка само две реалии остават без противоположност, без ответник - Волов (“юнакът”) и безславната смърт. Те са единствени, които нямат някакво положително или отрицателно съответствие. И може би затова образуват на свой ред една своеобразна двойка - юнакът срещу безславието на смъртта. Не срещу смъртта изобщо - а срещу заплахата от смърт без надежда за нещо “след това”, без памет, без слава. Мисля, че е естествено в една епопея юнакът да търси юнашка смърт - с цялата й противоречивост. Защото, оказва се, най-безславната и негероична смърт - самоубийството - става повод за прослава. И струва ми се, че тук виждаме едно взаимно проникване между двете идеи в “Епопея”-тя - тази за юначеството и тази за смъртта. Волов ги обединява (както, разбира се, и други Вазови герои). Оказва се, че юнакът не може да умре безславно, след като е юнак. И обратно, смъртта не може да е безславна, щом умира юнак. Като че ли един друг взаимно се прославят, образувайки някакво постоянно смислово гнездо: юнак-смърт.
Стана дума за това, че героите на произведението извършват различни речеви жестове: викат, питат, отговарят… Говорят също и “персонажи”, които обективно са неодушевени и дори трудно се поддават на индивидуализация чрез персонификация - Градът, Хижата… Техните “сценични реплики” се намират в сложни взаимоотношения, те се допълват, влияят си смислово, дори се противопоставят. Ала трябва да се отбележи не само какво, но и как говорят участниците в живата картина. “Те” (въстаниците) и “дивата сган” мълчат в своята обобщеност и обезличеност. Проговаря пръв Волов - с трагичен патос, с висока емоционална натовареност. Забележете - всяко негово изречение е емоционално маркирано или като възклицание, или като въпрос (реторичен при това). Балканът, Градът, Хижата говорят спокойно - те безучастно съобщават на читателя (зрителя) някакви факти. Само Янтра проговаря емоционално ангажирано, съпричастно: “Елате, нещастни, във мойте обятья!”. Между сина-юнак и майката природа се установява тясна, емоционална връзка [7]. Подканата на пълноструйна Янтра носи в себе си конотации както за смърт, така и за успокоение (“завет”) и бягство от безславната смърт (“път”), които Балканът, Градът и Хижата отказват да дадат на бегълците.
Към своето произведение Вазов дава и разяснителна бележка със следното съдържание:
Волов - апостол по въстанието на 1876 и двама още въстаници след провалянето на движението, като им се отказало навсякъде убежище и гонени от турска потеря, пристигнали на брега на Янтра, която била преишла буйна и голяма. Там, за да не паднат в ръцете на гонителите си, по предложение на Волова, предпочели смъртта и се хвърлили в реката.
Дали тази бележка на Вазов може да се разглежда като част от художественото произведение? Опасявам се, че не - но все пак тя представлява интерес за нас. Очевидно е, че тя разказва събитията, които творбата пресъздава - но го прави по толкова различен начин, че не може да не го забележим.
Бележката на Вазов разказва за съдбата на трима въстаници - Волов е един от тях; стихотворението “Волов” пресъздава личната драма на един от въстаниците, побрал в себе си съдбата на двамата си другари.
Бележката представя обективните обстоятелства на случката - гонят ги турци, отказват им убежище, Янтра е придошла, има опасност да паднат в ръцете на преследвачите си. Стихотворението представя субективните обстоятелства на трагичната смърт - крушението на надеждата, усещането за безизходица, отчаянието - и единствения възможен изход за личността да съхрани своята цялост и достойнство при тази ситуация.
Бележката има 58 думи, ако броим цифрата 1876; стихотворението също има 58 думи, ако броим паратекста “Пловдив, ноември 1883”.
Двата текста си приличат, доколкото са плод на едно и също перо, писани в един период от време, засягащи едно и също събитие и имащи един и същ словесен обем. Въпреки това разликата между тях е огромна - това е разликата между художествен и нехудожествен текст. И все пак нехудожественият придатък на стихотворението ни интересува, защото поставя въпроса за мотивацията на самоубийството във “Волов”. А тя е различна от обективната [8]! В бележката тя е: “за да не паднат в ръцете на гонителите си” - което имплицира ужаса от мъчения, предателство и в крайна сметка поругание и смърт. В стихотворението ситуацията е твърде различна. “Дивата сган” тук се мярка само веднъж - в първия стих - и сетне престава да играе активна роля. Смъртта е предопределеност - Волов е “цял в кърви облян”, спасението е само тя да не е безславна. За мъчения, предателство и поругание стихотворението не отваря и дума. За сметка на това то борави с други реалии - измама, подвиг, надежда, завет, път… - които чертаят съвсем различни измерения както на героичния несбъднал се подвиг, така и на върховия акт - самоубийството.
Иде ред да отбележим и още нещо. Волов и другарите му, обяснява Вазов, умират, хвърляйки се в реката. Но в стихотворението тази смърт не е изобразена - тя е само загатната с призива на Янтра: “Елате, нещастни, във мойте обятья!”. Янтра приканва юнаците и… - стихотворението свършва. Този финал пази в себе си не само трагедията на развръзката, която остава отвъд границите на творбата, но и радостта от съпричастието, от откриването на тъй желаното убежище, упокоение, “завет”. Замълчавайки, творбата “заговаря” още по-убедително, още по-недвусмислено както за неизбежния край на своя герой, така и за своеобразната му “безкрайност”, за съхранената чрез литературната памет негова “живост”.
Стихотворението “Волов” съществено се различава от останалите в цикъла “Епопея на забравените”. В първите десет и в последното дванадесето произведение романтично-героичният художествен свят се гради на основата на общи принципи. Може би съвсем точното им изброяване е невъзможно, но част от тях се състоят “в емоционалните градации на пороите от определения; в своеобразното разширяване на време-пространствените граници чрез лирически оттласквания към широки националноисторически и универсално общочовешки обобщения; в смелите разрези на световната история и патетични сравнения с прославени исторически или митологически герои” [9]. Но колко малко от това намираме във “Волов”! Сравнително немногобройни са дори така характерните за “Епопея”-та художествени определения - “бледни”, “нещастни”… (затова пък поражданите от тях значения стават неимоверно по-важни); няма разгръщане на време-пространството - напротив, то се стеснява и застива в рамките на една драматическа картина, чиито действащи лица са еднакво статични върху “сценичното пространство”; няма и национални или общочовешки “върхове”, с които Волов да бъде сравняван, за да бъде изтъкнато неговото величие. Така че ако в произведението желаем да търсим някакви елементи на одическо възвеличаване, налага ни се да подходим другояче, като на първо място осмислим и убедим читателите в съществената “различност” на това стихотворение. Внимателният прочит показва, че “Волов” не е поема; но дали е ода?
Механизмът на възвеличаване във “Волов” е ако не противоположен на този в останалите стихове от цикъла, то поне същностно различен. Докато произведения като “Левски”, “Каблешков”, “Раковски” и пр. следват една линия на възпяване чрез усложняване на образа, на художествените обстоятелства, ако щете - на структурата на литературния текст - във “Волов”, обратно, виждаме един стремеж към опростяване, към стилизация на образа на героя, на художествените обстоятелства, на самия текст накрая. Резултатът е: патос на щриха; патос на жеста. Ситуацията, за която говори стихотворението, е очевидно непълна. Само е загатната “дивата сган”; не са героично описани Волов и другарите му; не е описано самоубийството им - обратно на примерите, които срещаме в “Бенковски”, “Кочо”, “Братя Жекови”[10]. Тази “непълнота” на произведението в никакъв случай не е художествена несъобразност; тя е просто друг тип художествено изображение. “Волов” е ода, но одическото е внушено не чрез движението (както е в останалите 11 текста), а чрез застиването. В иначе значително еднородното като идейност, поетика и пр. цяло на “Епопея на забравените” стихотворението “Волов” стои очевидно “остранено”, трудно съпоставимо с другите произведения. Но всъщност именно тази негова различност обогатява начините, по които “говори” и внушава цикълът, разширява неговите художествени граници.
Текстът се дава с незначителни изменения спрямо предходната публикация - Светове. Годишник на СОУ "Възраждане" - Русе. Р. 2002, 68-73.
[2] Тук си позволявам да припомня съществените паралели, изследвани вече от други автори, между някои моменти от Вазовото творчество и това на Гогол. Изглежда не от другаде, а от Гоголевия “Ревизор” Вазов е черпил с пълни шепи - включително и този изобразителен похват.
[3] На насоченото към Бога негодувание се спира Стефан Елевтеров в едно свое изследване; той обаче неточно посочва, че такова негодувание проявил още Христос, когато Го разпънали на кръста, с думите си: “Боже мой, Боже мой, защо си ме изоставил?”. Всъщност Иисус е произнесъл един Давидов молитвен псалом, 22-и: “Боже мой, Боже мой! (чуй ме;); защо си ме оставил? Далеч са от спасението ми думите на моя вик…” - и т. н.
[4] Разбира се, от историческо гледище това не е точно така, ала литературата рядко се интересува какво би казала историята по въпроса.
[5] Тази авторова бележка, на която ще се спра и по-долу, е едно от доказателствата за това колко разнородна и разностранна е в същината си “Епопея”-та, та се налага семантичните доминанти да бъдат подкрепяни с автоинтерпретации, за да бъдат “скрепени” стихотворенията, тяхното вътрешно многогласие и разногласие.
[6] Да, защото употребата на лексикализирани думи в служба на междуметия не е рядкост в индоевропейските езици: Майчице! Мале мила! Божке! Боже мой! Триста дяволи!
[7] Идеята за майката природа у Вазов е изследвана от Милена Кирова в нейната книга “Сънят на Медуза”.
[8] Различна е и от историческата – съвременната историография приема, че удавянето на Панайот Волов, Георги Икономов и Ст. Ангелов в Янтра е по-скоро нещастен случай, с който завършва опита им да се прехвърлят в Румъния, а не целенасочено самоубийство.
[10] В това отношение “Волов” си прилича с “Каблешков” - и в тази ода Вазов не пресъздава смъртта на героя си, а я обяснява в бележка: “Познавах Каблешков лично. Бяхме приятели. Хванат пленник, той се самоуби в Търново: опушна се с пушка, за да избегне мъченията и да не изкаже други хора…”.
Няма коментари:
Публикуване на коментар